Груната явно пристига за купона твърде рано. „Нямало още никого“, предаде по-късно Ники чутото от приятели, което ще рече, че „готините“ още не били дошли. Тогава решили да отидат отвъд булеварда в яхтеното пристанище и после да се върнат. Такава практика, поне по моите правила, е абсолютно недопустима. Веднъж влязло в къщата, детето не може да излиза от нея по никакъв повод. Никога не съм позволявала това на дошли в моята къща деца. Не мога да нося отговорност за тях, когато не са пред очите ми и тази политика е изработена преди всичко в техен интерес. Но така или иначе, групата на приятелите на Ники излязла.
Децата хукнали да пресичат булевард „Марина“, който представлява широка и опасна пътна артерия, извеждаща бързия график върху моста „Голдън гейт“*. Било по залез-слънце. Известно ми е от личен опит, че в определени часове на деня и особено по залез, слънчевите лъчи светят така ослепително в очите, че невинаги си в състояние да видиш какво има пред теб. Вероятно такъв е бил случая и с шофьора, ударил Сара. Не ми разказаха точните подробности на злополуката и не бих искала да ги научавам.
[* Голдън гейт - огромен и много красив мост над залива на Сан Франциско.]
Групата изглежда се разделила на две. Половината пресекли по пешеходната пътека, както са ги учили от малки, а другата половина предпочела да не използва пътеката. Сара била сред тях. С развети дълги руси къдри, огромни очи и стройни крайници, в цялата си тринадесетгодишна хубост. Шофьорът изглежда не е имал видимост поради минаваща успоредно камионетка, а децата налетели като птици. Колата одраскала едно от момичетата и ударила Сара фронтално, за да я метне върху предното си стъкло. Подробностите за резултата не са подходящо четиво.
Сара издържа една седмица в болницата с жестоки черепно-мозъчни травми и куп други наранявания. Всички, които я познаваха, бяха смаяни и съкрушени. Трагедията разтърси всички до самата им душа и никое от децата не знаеше, как да се справи с нея. За мнозина от тях това се оказа удар, от който не можаха да се възстановят напълно. Ник бе един от тях. Той бе може би още по-малко подготвен за подобно нещо и години наред се обкръжаваше с нейни снимки и спомени, които му бе подарявала в течение на годините. Сънуваше я, мислеше за нея, пишеше за нея и до нея, тя овладя съзнанието му изцяло. Има поне петдесет изпълнени с болка и мъка по нея вписвания в дневниците му през гимназиалния период. Той не можа да я забрави, нито да преодолее болката от нейната загуба. Тя бе най-добрата му приятелка и Ник я обичаше с цялата всеотдайна страст на детството.
Той научи за случилото се на следващата сутрин, когато го заведох на бейзбол. Отначало аз не обърнах внимание на слуха, защото го приех за една от ония силно преувеличени истории, които децата обичат да си разказват и които набъбват като снежна топка при всяко преразказване. Не можех да повярвам, такива страхотни неща просто не се случват. Обаче се случват. И се бяха случили. Напуснахме игрището и Ник настоя да отидем в болницата, въпреки моите резерви по въпроса. Тя не бе излязла от комата, в която изпаднала още при удара, лежеше там с отрязана руса грива и аз не исках Ник да я види такава. Усещах, че е твърде крехък за такъв удар и исках да го предпазя. Но той просто не бе на себе си през следващата седмица и аз не можех да го удържа. Също като него, и другите деца се събираха в болницата с надеждата да дочакат чудото, което така и не настъпи. Седмица след деня на катастрофата Сара почина и това бе може би най-силният и унищожителен удар в живота на Ник. Времето за него и другите сякаш спря. Мисля, че никой от тях не успя дълго време да се съвземе. Загубата на Сара запрати Ник в хаоса на депресията и в дневниците си той постоянно пише, че трябва да умре, за да отиде при нея.
И аз, като децата, не можех да приема абсурдността на тази смърт. Бе толкова несправедливо, такъв ужасен, жесток удар за нейните родители. Това е една от загадките, за които няма отговор. Те просто трябва да се приемат, за да се продължи нататък. Но това не бе лесна задача за Ники. В стаята му още стоят нейни снимки. И сякаш мисълта, че той е вече при нея, дава известна утеха. Виждам ги как тичат волни и красиви, ослепителна гледка за всеки небесен обитател. Тя бе златно дете и също като Ник до края на живота си, аз усещам нейната липса.