≈ 7 ≈
Осми клас: Начало на катастрофата
Летата са кошмарът на Ник. Имаме лятна къща в Напа вели, където прекарваме цялото лято с децата. По това не е за Ник. Там му е скучно. Всъщност, много пъти сме се смели по този въпрос, защото и на мен не ми харесваше. Както Ник посочи много по-късно, двамата с него имаме обща черта: ненавиждаме насекоми, гола пръст и природата като цяло. И за мен, като за Ник, Напа е ужасяващо досадна. И макар лично аз да не мога да я избегна – Джон умира за природа, – стараех се да търся алтернативи за Ник.
Опитахме три различни лагера в три различни години и както посочи един от техните директори, Ник превърна престоя си там по-скоро в мое изживяване, отколкото в негово. Както обикновено, той не ме остави да скучая. Насочи цялото си прозаично дарование към писмата, които ми изпращаше. Те бяха изпъстрени с ужасяващи истории за наранявания, побои, мъчения и злонамерени посегателства, така че аз бях през пет минути на телефона, за да проверявам истинността на изнесеното и се убедя в доброто състояние на детето си. Той ме влудяваше. Мразеше лагерите и прецени, че това е най-подходящият начин да ме отклони от идеята за тях. Което в крайна сметка и стана.
Колкото мразеше лагерите, толкова обичаше Хаваи. За него там бе рай. Настанявахме се в луксозен плажен комплекс, който предлага не само удоволствия за възрастни, по е и седмо небе за децата от всички възрасти. Даже и големите ни деца обичаха и все още обичат това място. Продължаваме да ходим там и все още ни харесва, както харесваше на Ники. Но то го изправя пред изпитания и опасности, непознати за останалите. Един от най-ранните симптоми на заболяването му, който се изявява все по-остро с течение на годините и който накрая туширахме единствено с помощта на лекарства, е отсъствието на механизъм за контрол над импулсите му. Днес знам, че това е типично за болестта. Щом в главата му щукне някаква идея, той се захваща незабавно с реализацията й, за голямо удоволствие на приятелите си и за наш ужас. Ако флагът на плажа е червен (опасни вълни), а той е решил да плува, Ник веднага го прави, без оглед на това, колко голяма може да е потенциалната опасност. Ако му хрумне да ходи по перилото на балкона, прегръща идеята и веднага я осъществява. Хаваи му осигурява хиляди предизвикателства от такъв характер, както и възможността да се запознава с нови хора. Независимо от нашата незаспиваща бдителност, той се изхитря да пуши там марихуана, напива се с приятели и неуморно броди по плажа в търсене на жени.
Въпреки моите наставления, на дванадесет и тринадесет години той се стреми да завързва познанства с осемнадесетгодишни момичета и честно казано, интелектуално те му бяха по-близки, отколкото връстничките му. Когато бе на единадесет, компанията му в Хаваи се състоеше от шестнадесетгодишни. Като тийнейджър открито забърсваше прехвърлили двадесетте жени, а често пъти – майки на приятелите си. И за мое неудоволствие, всички те го намираха изключително чаровен и забавен. Той бе така обаятелен, остроумен, пълен с шеги, склонен да рискува и в същото време така топъл и гальовен. Коя жена би устояла? Малко. Ако изобщо има такава.
Стараех се да го държа под око, особено в Хаваи, но това не бе лека задача. Цялото семейство се вдига на крак, за да го издири, залови и евентуално се извини вместо него. Много характерен е един случай, в който майката на една деветнадесетгодишна дама ми каза на коктейл:
- Колко тъжна е историята на Ники! – Каза го с такава нега в гласа, че аз тутакси надуших нещо нередно. Той бе тогава на дванадесет години и аз отлично знаех, че упорито задиря щерката, която изглеждаше феноменално по бикини.
- Тъжна? – питам невинно аз, в очакване на онова, което следва. Доколкото познавам Ник, няма да ми досажда с баналности, както обикновено, той не ме разочарова.
- Ами за болестта му – Аз кимам сговорчиво и си пълня устата със сандвич. Питам се, дали не им е казал, че има левкемия и иска да спи с жена, преди да умре утре заран… защото така може би ще се спаси. Въображението му бе изключително услужливо, особено когато е излязъл за сексуална плячка.
- Проблема с жлезите… – продължава жената, а аз от своя страна, кимам пак. Трябва да призная, че понякога ме забавлява много с дивашките си хрумвания.
- О, жлезите… да… – съгласявам се аз и се питам, какво ли е надрънкал. – Всички се безпокоим за него – уверявам я аз, което не е много далеч от истината, макар точно жлезите да не ме притесняват кой знае колко.