- Разказа ни, как заболяването спряло растежа му, когато бил на дванадесет години, но той е толкова прекрасно момче и толкова красиво. Вярно, че не прилича на двадесет и една годишен, но щом заговори с него човек, веднага разбира на колко е. Какъв забележителен син имате. Сигурно сте много горда с него.
М-да. Двадесет и една. Добър ход, Ник. Обсъждам въпроса с него, когато се прибирам и отбелязвам, че този път наистина прекалява.
- Стига, мами – протестира той с вид на пет, а не дванадесетгодишен, да не говорим за двадесет и една, независимо от това, колко наточен е за деветнадесетгодишната. – Бъди добра. Не им казвай. – Сключвам сделка с него, да не му руша легендата, ако обещае, да не прави нещо съвсем идиотско. Аз спазих моята част от съглашението, но не съм сигурна за неговата. Беше им казал дори, кой колеж е завършил. Не си спомням сега подробности, но като го познавам, бих заложила за Харвард. О, Ники.
Ник влиза кротко в осми клас. Тази година събитието е помрачено. От случая със Сара. През септември, четири месеца след нейната смърт, всички са все още потресени. Годината не върви добре за него. Вижда ми се потиснат. Постоянно говори за Сара. Даже и останалите изглеждат по-тъжни от обикновено. Не знаят, как да се справят с болката, нито как да преодолеят загубата. Ник продължава да посещава същия психотерапевт, но нищо особено не изплава на повърхността. По-отчетливите признаци на маниакалната депресия все още се крият зад кулисите. Макар, както ми стана известно по-късно, хормоналното съзряване обикновено да води със себе си бързото развитие на болестта.
Онова, което ме тревожи в момента е, че нищо не помага на Ники, а аз самата не знам с какво да му помогна. Училището не върви добре. Обажданията затова, че се държи зле, че не се отнася сериозно към учебната работа, зачестяват. Постоянно е под заплахата да го изхвърлят и директорът вече открито предупреждава, че това ще се случи, ако не вземе да се оправи. Всичко това ме безпокои много, а чувството за безсилие е отвратително. Говоря на Ники до втръсване – и за двамата, – но не разполагам нито със средства, нито със способности да му помогна.
Ник е влюбен в една от приятелките на Сара и двамата непрекъснато си говорят за нея. Също като него, Сара бе от децата, които оставят трайни следи в съзнанието на околните и хората не престават да мислят за нея. Загубата й е оставила още незараснала рана и не е трудно да се забележи, че приятелите й не могат да дойдат на себе си.
Според дневниците на Ник, в тринадесетата си година той пак пие и пуши марихуана, а в случаите, когато аз установявам това, намирам малко основания за радост. Всъщност, много се ядосвам. Той е достатъчно интелигентен, за да не се остави да го хвана, но аз дочувам от другаде и отивам да му вдигна скандал. Той не крие нищо, когато му поставя въпроса ребром и това прави нещата от една страна по-лесни, а от друга ги усложнява допълнително.
Вписванията в дневниците му през тази зима са смущаващи. Ако ги бях видяла тогава, щях да изпадна в паника, но в оня момент не вниквах в цялата дълбочина на трагедията му, макар да виждах, че е печален.
Започна да се затваря в себе си, да седи с часове в стаята си, да страни от семейството, което не е добър знак. И става все по-трудно и по-трудно да го измъква човек от черупката му, а той разгръща в пълен мащаб революцията на тринадесетгодишните. Вече съм му враг, поне през част от времето, макар да ми е благодарен, когато ходя в училище да се червя вместо него. Той винаги е оценявал по достойнство тази ми дейност, но сам има постоянни неприятности, оценките му рязко вървят надолу, а предстои кандидатстване в гимназията.
Ник води дневниците си най-прилежно, но в усилието си да не нахлувам в личния му живот, аз не ги чета. Сега се запознавам с написаното. Говори за самота, тъга, страх и срам. Думите му са: „Чувствам се погаснат… Винаги съм самотен… Нямам усещане да принадлежа към нещо… Аз съм самотник в средата на хора, към които не принадлежа… много съм тъжен.“
Тринадесетгодишен той пише през 1992:
„Не мисля, че бъдещето ми с приготвило нещо различно от още повече болка. Така ми липсва Сара. Не виждам цел в живота. Може би ще се самоубия.“
Тук за първи път се споменава за смърт в неговите дневници. И сега сърцето ми потръпва, докато чета.
През февруари пише отново: „Искам просто всичко това да свърши.“ Пише още, че Сара му липсва и му „прилошава от мъка“. По това време започва да пише писма до нея, в които обяснява, колко е самотен и нещастен. Завършва така: Пази место за мен. Няма да се забавя.“ Пише, че вече един път опитвал да се самоубие с хапчета за сън, което може да са празни приказки. И сигурна са, защото не виждам как би могъл да направи опит за самоубийство, без аз да разбера.