След две седмици пише, че правил опит да се самоубие, като нахлузил на главата си пластмасова торбичка, но размислил и я свалил. После продължават записки за и до отишлата си Сара.
В края на 1992, все още тринадесет годишен, той пише: „Бих искал да умра, за да свърши всичко това. Обичам живота и всички хора, освен себе си.“
През март отново пише, че обмисля възможността за самоубийство, а през април: „Скоро ще се самоубия. Депресиран съм. Може би съм маниакално-депресивен. Писна ми от тоя живот. Всички ме мразят и аз мразя всички.“ Явно този период е бил кошмарен за него и макар аз да знаех, че е дълбоко нещастен и да виждах, как се изплъзва от нас, нямах представа за дълбочината на неговото отчаяние, нито пък знаех, как да го уталожа. Когато казах на психотерапевта, колко дълбоко нещастен е Ник според мен, той не показа особено безпокойство или може би се е постарал, да не покаже. Повече склонен бе да разговаряме за моята работа, слава и останалите ми деца. Усещах, че Ник е в криза, а никой друг не забелязва това.
Между другото, трябва да отбележа, че се бяхме преместили в голяма нова къща и стаята на Ник бе точно над моя кабинет и спалня. Чувах го да се разхожда нощем по най-различни часове и се качвах при него. Изглежда не спеше въобще, а изражението му бе нещастно. Чувствах се безпомощна. Поисках от лекаря да предпише някакво медикаментозно лечение, но той не се съгласи. Ник е още малък, за да взема лекарства от вида, който предлагах аз. Помислих да сменя отново психиатъра, но такива смени не се отразяват добре върху пациента. А този, при когото ходи, бе изключително високо ценен.
Моят живот също не върви добре. Успехите ми са достигнали такива пропорции след триумфа на няколко телевизионни филма, прибавен към този на книгите ми, че най-после попадам в полезрението на жълтата преса. Те изравят всичко, което съм успяла да постигна в живота си, както и някои неща, които не съм.
Виждат голям зор да измъкнат нещо сензационно от първия ми брак. Той бе спокоен и здрав. Бяхме женени девет години. Той е френски банкер от много прочуто и уважавано семейство. Бракът ни бе благоразумен, а разводът – лишен от мръсотии. Двете „грешки“ направени след това обаче, бяха раздухвани в огромни заглавия по цялата страна. Първата бе краткия брак с един мъж, който продължи едва четири месеца. Той бе осъден за изнасилване и изпратен в затвора. Това разби сърцето ми. Макар да бях казала на Джон затова, то не бе нещо, с което да се гордея. Споменът за него бе изключително болезнен. Публикувано за всеобща консумация, то събуди травмиращия спомен, а изопачените и фалшифицирани репортажи го правеха още по-унизително. Втората история бе свързана с бременността и последвалия кратък брак с Бил, също сензационно изкълчена. Ник се ядоса също както и аз, когато прочете материалите.
Вестникарските статии ме представяха в ужасяваща светлина, мислех си аз, унижаваха мен и семейството ми и тормозеха моя съпруг, макар той да бе наясно и с двата брака и аз да не криех тайни от него. Това време бе тежко за мен, тежко бе и за децата ми. Въпреки кроткия живот, който водех от години, цената на моята слава бе представена най-после за осребряване. И макар някои от публикациите да нямаха нищо общо с истината, аз избрах пътя на мълчанието като най-мъдър, но бях съкрушена от посмешището, в което бях превърната от гледна точка на моите приятели, съпруг и деца. Да кажа, че бях само съкрушена от жълтите публикации, би било твърде скромно. Бях почти унищожена от тях, както и от телевизионните им версии.
По средата на цялата дандания, по телевизията се изтъпани Бил (бащата на Ник), както и втория ми съпруг – все още затворник. Ник бе обладан от дълбоко вътрешно желание да защити ония, които обича. Попита ме, как да се свърже с Бил, за „да му даде да разбере“ за приказките и аз честно му казах, че нямам представа, но той разполагаше с телефона на родителите му, на които се обади, предполагам, за да им каже, какво мисли за сина им. Този пример ясно илюстрира пълната липса на задръжки у Ник, но от друга страна е свидетелство за неговото добро сърце. Сигурна съм, че го е боляло много да ме вижда така смазана.
Когато получил съобщението от Ник, Бил се обадил, макар аз да не знаех това. Виждам в дневника на Ник, че дори са се видели за кратко, макар да не ми е много ясно, как е станало това без мое знание.
Бе трудно за всички ни и особено за Ник, който се дразнеше от жълтата преса, заела се този път с отнемането на родителските права на Бил и осиновяването на Ник от Джон. В ония дни тринадесетгодишният Ник бе все още твърд в желанието си по-малките да не знаят нищо затова, че Джон не е негов биологичен баща. Ние дори променихме официално датата на брака си, за да го направим „законно“ дете. Когато Джон го осинови, щатът издаде ново свидетелство за раждане – не по наше искане, а очевидно съгласно съществуващата практика, – което сочеше Джон като баща и оставяше впечатлението, че сме били женени по време на раждането му. Това създава глупаво несъответствие, тъй като сватбата ни се състоя фактически три години след неговото рождение. И ето че Ник пак излиза „незаконороден“. Второто нещо, което съдът направи, без се интересува от мнението ни, бе да засекрети всички материали по осиновяването. Това се правело при всички осиновявания в щата.