Няма обаче начин, да се запуши устата на таблоидите и макар те да продължиха производството на все нови и нови изкълчени и изопачени истини, които пълнеха страниците им ден след ден и месец след месец, аз отказах да ги съдя. Реших, че едно дело ще направи нещата още по-лоши за всички ни и предпочетох да страдам с достойнство и в мълчание. Това ми се видя най-мъдрия ход, но от друга страна никой не можа да чуе истината – моята версия.
Националните медии подеха топката и започнаха да претиражират вече публикуваното и жълтите журналисти се нахвърлиха с нова стръв, като продължиха да ни тревожат. Трудно време, в което Ник се ядосваше много. Той също страда от чувство на безсилие и това задълбочи депресията му.
Нещата достигнаха своята кулминация, когато през май Ник отиде на някаква танцова забава няколко седмици преди завършване на средния гимназиален курс. Там станал свидетел на това, как едно момче дава наркотици на друго. Училищното ръководство бе съвсем наясно по въпроса и отлично знаеше, че Ник не е бил участник в инцидента, а само свидетел, а забавата няма абсолютно никакво отношение към училището, но то спазваше абсолютно стриктно своите правилници относно проявите на „неджентълменско поведение“. Затова, че е видял всичко и не е донесъл и може би също затова, че бе трън в очите им в продължение на две години, те го изключиха седмици преди завършването. Това ме сломи. Посещава училището в продължение на девет години и да го изключат буквално пред самото завършване. Но правото е на тяхна страна, разбира се.
Ник е като пребит, ние – съкрушени. Как можа да стане такова нещо? Молихме, умолявахме, обещавахме, гърчехме се и разбира се – ласкаехме. Без полза. Не позволиха на Ник нито да завърши учебната година, нито да се дипломира. Трябваше да се придържат към правилника си и спазват своите нормативи. Ник разбра това. Единствената отстъпка, която направиха, бе да допуснат явяването му като частен ученик, след което щяха да му издадат диплома, но за да изразят особено твърдата си позиция, нямаше да му позволят да участва в церемонията по дипломирането. И странно или не, аз понесох силата на този удар много по-тежко от самия Ник. Той бе настроен по-философски, а за да се спази протокола, аз поисках да ми издадат официално потвърждение на обстоятелството, че Ник е бил само свидетел, а не участник в инцидента. Заедно с него изключиха още неколцина негови съученици. Това бе мащабна превантивна операция, чиято цел бе да даде добър урок на всички потенциални нарушители на реда занапред.
И така, Ник си остана у дома, а аз се защурах да му търся частни учители, та да завърши успешно годината и училището. Той се справи блестящо и всичките му частни учители останаха възхитени от него. Получи диплома, както бе обещано, и не можа да вземе участие в заключителната церемония, което ме съсипа (не и него) след всичките девет години, изкарани в това училище. Но нещастията не спряха дотук. Учебните заведения, които го бяха приели за висшия гимназиален курс, започнаха едно по едно да оттеглят съгласията си. За Ник не остана училище, в което да отиде. Още молби, още ходатайства, още унижения. Звънях на всичките си познати, на всяко училище, което ми дойде на ум, за да открия най-накрая един гимназиален пансион, който се съгласи да го приеме. Това бе цяло чудо и аз бях благодарна на всички, които ми помогнаха.
Ник сякаш бе пооскубал перушината от получения урок, но естествено, това не се отрази благоприятно на депресията му. Идеята да отиде в пансион му хареса повече отколкото на мен. Аз не съм привърженичка на концепцията за пансиона в тези крехки години, които детето, по мое дълбоко убеждение, трябва да прекара в лоното на семейството. Искам да виждам, какво правят моите деца между четиринадесет и осемнадесет години, за да имам известно влияние върху вземаните от тях решения. Навършили един път колежанска възраст, те могат да се впуснат в живота и без моя помощ. Но дотогава аз трябва да бъда на мястото си, независимо от това, какво мислят те по въпроса.