При Ник не остана място за избор. Пито едно училище в града не иска да го вземе. Изключването от осми клас не е голяма препоръка. Единствена възможност си остава намереният от мен пансион. Бях много благодарна за съгласието им.
Изпратих го за две седмици при приятели в Германия, за да го откъсна от всекидневието и вдигна малко духа му.
През август всичко бе готово за началото на голямото приключение. Както повечето модни и скъпи частни училища, и в това разрешават на питомците да донесат със себе си всичко, освен собствена къща.
Купихме чаршафи, хавлии, стерео-уредба, компютър, велосипед, хладилник, рамкирани плакати, опаковахме любимите му вещи, за да му напомнят за дома и разбира се, той взе няколко фотографии на Сара в рамки. Започвах да мисля, че пансионът може да му се отрази добре. Той има нужда от коренна промяна, ново начало и ново местоживеене. Спалните му в градската и лятната къща бяха превърнати в мемориали на Сара. Над главата му още тегне аурата на безчестие, създадена от неговото изключване. Радвах се затова, че започва отначало, а и той тръпне в очакване.
Отлетяхме навреме и пристигнали там, наехме камионетка да прекара вещите и скъпоценните му стари притежания, останахме при него през деня, за да внесем вещите, подредим леглото и настроим компютъра, след което го оставихме там с огромна надежда и само мъничък трепет в сърцето. Тук ще му е добре, успокоявах се аз. Той е просто като всяко друго дете, което отива да учи вън от дома. Не се тревожи. Но как да не се тревожа? Тревожила съм се за него цял живот, била съм всяка секунда до него, смяла съм се с него, плакала съм за него, обяснявала съм поведението му, просила съм извинение вместо него. Докато се отдалечаваме, единствената ми мисъл е затова, колко много ще ми липсва. Имах усещането, че пускам на свобода мъничко птиче, което съм отгледала, хранила и обичала.
Можех само да се надявам, че ще лети сигурно и безопасно. Ястребите, които постоянно дебнат над него, ще го изпуснат.
≈ 8 ≈
Крушение
Престоят на Ник в пансиона бе тревожно кратък, а последвалите събития – крайно обезпокоителни. Не ме предупредиха за каквото и да било, но десет дни след като пристигнахме там с циганския си катун, те се обадиха. Бяха груби и имаха право. Казаха, че у него има нещо, което решително не е наред и оставането му в пансиона би било откровена покана за неприятности. Не искаха да вписват още едно изключване в досието му, но бяха абсолютно убедени, че ако остане там, ще стане беля. „Той не е в състояние да остане тук“, казаха те. „Има нужда от лечение.“ Това ми бе известно, но за първи път го чувах от друг. Не знаеха, какво точно не е наред, но знаеха, че нещо не е. Той не може да се подчинява на правилата. Не толкова не иска, а именно не може. Това също ми е известно. В действията или бездействията му няма злонамереност. Просто не е в състояние да влезе в такт и следва изискваната от всички стъпка. Понякога, за да прикрие това обстоятелство, той се преструва, че не иска. Но те го разгадали.
Разбрали, че му има нещо, забелязали липсата на задръжки, както и шантавите му постъпки и аз знаех, както и те знаеха, че трябва да направим нещо по въпроса. Проблемът се състоеше в това, че аз не знаех нито какво точно, нито пък кой може да ми помогне. Въпреки сериозните им усилия, двамата психиатри, които го бяха изследвали, явно не бяха съумели да постигнат нищо особено. Той им се изплъзваше между пръстите. Особено на последния. Чудех се, каква да бъде следващата ми стъпка. Очевидно бе, че Ник не е в състояние да съществува занапред в общо приеманата за нормална среда. Той повече не може да играе по правилата. Постепенно губи способността да се владее. Бавно, но сигурно и постоянно, и аз усещах, че трябва да спра този процес, за да не набере инерция и го унищожи.
Отново завъртях телефоните на всички познати, докато намеря името на един консултант, който се занимава с трудни деца, препоръчва подходящи за тях училища, както и нетрадиционни решения. Идеално. Точно каквото ни е необходимо. Обадих се и насрочих среща за следващата сутрин. Изпратих друг да прибере Ник и багажа му от летището, докато аз се разправям по телефона и когато влязох, колкото е възможно по-спокойно в дневната, той вече седеше там.
Решена бях, да не губя самоконтрол. Никаква полза не би имало от това, а и знаех, че той се чувства низвергнат след инцидента в пансиона. Исках единствено да му помогна.