Гледката ме порази. Седнал бе срещу кашпа с папрат, която държах там и веднага забелязах, че си е обръснал главата. Виждах лицето му с изписана върху него широка, глупава усмивка, която пуска, когато е направил нещо не със света.
- Пак се провалих, мами – казва той отчаяно, докато аз го приближавам и целувам.
- Не, не си. Не са те изхвърлили. Казаха, че това място не е подходящо за теб. Там нямаше да си щастлив, Ник – казвам аз и преживявам още един удар, когато се изправя да ме прегърне. Той не е обръснал косата си, а я е скрил сред папратта – боядисана е в абсолютно същия зелен цвят.
Усмихва се широко.
- Харесва ли ти? – пита ме с надежда в гласа.
- Да, разбира се. Чудесна е. – Оттук започна боядисването в екзотични цветове. От зелено минахме към синьо и отново черно, от сапфирено, през тюркоазено, към русо, някаква огнена смесица от червено и жълто, за да се спре накрая на гарваново-черно, което всъщност му отива и аз започнах да го харесвам. Страстта му към боядисване на косата можеше да се сравни единствено с тази към музиката. Никога повече не видях естествения цвят на косите му, но право да ви кажа, така свикнах с цветовете, че и да го бях видяла, сигурно нямаше да се сетя, че е истинският. Но зеленото бе друга работа. (Аз съм консервативна до мозъка на костите и не съм от типа хора, които биха намерили този цвят на косата „забавен“. Но аз отдавна съм свикнала с мисълта, че онова, което е вярно за останалия свят, няма никакво отношение към Ник.)
Напускането на пансиона го натъжи. Там срещнал хора, които харесал. Сприятелил се с някои и казваше, че ще му липсват. Обещах му по-добро разрешение, а в себе си се зарекох, да му намеря училище в града. Доказано бе, че той не може да се справи с пансион, а там не могат да се справят с него. И трябва да намерим някакъв начин да му помогнем, да се справи с проблемите си, с депресията, с отсъствието на задръжки. Тогава не знаех, че той от девет месеца мисли за самоубийство, иначе положително щях да се побъркам от страх. Аз и така си бях достатъчно уплашена.
Приветстваме го отново в лоното на семейството и всички много му се зарадваха. Той бе весел тази вечер, а на другата сутрин рано-рано, за голямо съжаление на Ник, отидохме при консултанта, който бе обещал, да му намери училище. Ник не харесва сутрешните срещи. През целия си живот спи малко нощем и общото му състояние сутрин не е най-доброто.
Психиатърът направи две предложения – и двете неприемливи за нас – и двамата с Ник се спогледахме смазани. Той бе прочел изпратените му от мен училищните материали и знаеше това-онова от приказки. (Явно бе говорил с приятели от училището.) Говорил бе и с пансиона и заяви без предисловия и заобикалки, че няма училище, което да вземе Ник. Според неговото виждане, пред нас имало два пътя: единият бил някакъв пансион в Юга, или Невада, или Колорадо или нещо от тоя порядък, който на нас ни прозвуча като детски затвор. Затворено заведение, изолирано, в което няма да имам право да го виждам една година. Никакво излизане оттам, никакви ваканции, никакви телефони, никакъв контакт с външния свят. Ник щеше сякаш да се разплаче всеки миг, докато консултантът ми обяснява, как там щели да го оправят за нула време и как точно това му трябвало. Имало още едно заведение в Южна Калифорния, за което също не можеше да става и дума от наша гледна точка, но той не го препоръчвал. Второто предложено заведение бе широко известно в Европа, където Ник трябваше да прекара две до четири години, също затворен, само че в много красива обстановка. Там било пълно с деца на богати семейства, които не знаели какво да правят с тях. Затова ги оставяли там, та някой друг да се занимава с техните проблеми. Нищо от предложеното не отговаря на моите изисквания. Аз не търсех начин, да се отърва от Ник, като го затворя някъде. Аз исках да му помогна у дома, с моите ръце и ум и бях готова да направя всичко затова.
Успокоих Ник с думите, че никога няма да го изпратя на подобно място, че никъде няма да заминава и че ако е необходимо ще му взема частни учители у дома. Същото казах и на консултанта, който продължи опитите да ме приобщи към една от двете си идеи. Казах му да не си хаби думите напразно и да напрегне мозъка си отново. Исках редовно приходящо училище недалеч от дома и той ме увери, че задачата не е никак лека за изпълнение. Ще отнеме много време, каза той и аз кимнах.
След няколко дни той се обади с интересно предложение. Каза, че няма да е лесно да намери училище, което да приеме Ник, но има друго предложение междувременно. Става дума за специално разработена от Дружеството на природолюбителите програма за обучение на проблемни деца на открито. Трябва да призная, че прозвуча интригуващо. Бях настроена малко подозрително и исках да се уверя, че работата е безопасна, но той заяви, че познава деца преминали вече по тоя път и според него било идеално място да запълни три седмици от времето на Ник, през които седмици щял да укрепи самочувствието си, докато му намерим подходящо училище и подготвим всичко необходимо, за да започне веднага, след като приключи триседмичната програма.