Звучи разумно и наистина предлага някои преимущества, но едно нещо не ми хареса – той ми каза насаме, че елементът „изненада“ играе особено важна роля в цялата програма. Според него Ник не трябвало да бъде предупреждаван или подготвян, особено като се има предвид обстоятелството, че много деца бягат, изправени пред нещо непознато или страшно. Не мислех, че случаят при Ник е от подобен характер, доколкото той никога не бе бягал от къщи, ако изключим оня кратък излет в парка преди три години, когато го видяхме седнал на пейка с кутия понички в ръка. Идеята да изненадваме Ник или пък да го плашим не ми харесваше. Това ми прилича на предателство. Но в края на краищата консултантът успя да ме уговори, а не трябваше да го допускам. Аз познавам детето си и рядко позволявам външни хора да се бъркат в здравите отношения, които ни свързват, но Ник наистина бе в крайно лошо състояние на духа, беше силно потиснат и аз се оставих да бъда убедена от консултанта, че може да избяга, ако го предупредим за предстоящото.
Човекът от програмата на открито се появи, подобен на палач в моите очи, рано една сутрин след няколко дни. Стори ми се около два метра и десет висок, когато го пуснах в шест часа боса и по нощница, да влезе у дома. На Ники сигурно му се е видял два пъти по-висок. Ники бе тогава на четиринадесет години и ако нещата в пансиона се бяха развили добре, сега щеше да е първи клас на висшия гимназиален курс. Вместо това, той бе полузаспало момче с рошава коса, вдигнато от леглото в шест сутринта. (Накарала го бях да измие зеления цвят от косата си и сега тя наподобяваше с нещо естествените му кестеняви оттенъци. Не бе лесна работа – фризьорката, която я извърши, още разправя затова.) Когато видях лицето на детето си, сърцето ми се сви. Той изглежда ужасен. Кой е този непознат в спалнята му? Понечих да застана помежду им и го спася, но си давах сметка, че не бива. Или поне така ми бе казано.
Двамата с Джон бяхме обсъдили въпроса надълго и широко и аз дадох израз на всичките си резерви, но в крайна сметка решихме, че може би това е най-доброто, което е във възможностите ни за момента. Пък и става дума само за три седмици, не за цял живот. Разбирах, че съм държала Ник твърде дълго и твърде близко до себе си и сега бе може би времето, нещата да се попроменят. Но се почувствах като някакво чудовище, когато мъжът обясни на Ник, че отлитат за три седмици в пустошта. Ник сякаш бе готов да ме убие и аз не го виня. Ако някой се домъкне в шест сутринта в моята спалня и заплаши, че ще ме отмъкне за три седмици в не знам коя си гора, първото ми и най-естествено желание би било, да взема пушката и го застрелям. Ник има вид, сякаш цялата тая история е дивата природа страшно му допада. Докато възпяваните от мъжагата нейни прелести явно не му бяха по вкуса. Допада или не, мъжището изглеждаше така, че ако Ник се опита да му противоречи, той просто ще го нарами и понесе навън. Ник не започна да спори.
След половин час двамата излязоха. Опитах се да целуна Ник за довиждане, а той отказа – нещо, което не се бе случвало никога и аз се прибрах в къщата разридана. Имах усещането, че съм го предала и дори поставила в опасност. Никога в живота си не се бях чувствала толкова скапана, самотна и разтревожена във връзка с него. В пълно съзнание го бях оставила в ръцете на непознати. Ами ако не заслужават доверие? Ами ако се случи нещо с него? Тази мисъл бе непоносима, но тя не допускаше друга в главата ми.
Охраната му позволява да се обади от летището и Ник ми казва, колко ме мрази и какво чудовище съм аз, щом мога да му причиня подобно нещо. Не съм изцяло несъгласна с мнението му, но все пак казвам, че съм сторила нещо, което намирам да е в негов интерес. Той си остава бесен и ми тряска слушалката.
Дните през следващите три седмици се оказват безкрайни. Програмата има тук един консултант, който звучи като снежния човек „йети“, но е любезен, мъдър и внимателен. Когато ми се обажда, в гласа му звучи истинска загриженост за Ник. Но този е първия път в живота ни, когато двамата сме лишени от възможност да общуваме и това ми тежи страхотно. Нощем го сънувам, ужасена от постоянната мисъл, че може да му се случи нещо лошо. Консултантът се обажда през два-три дни, за да ме увери, че всичко върви добре и той ще бъде нов човек, когато излезе от пустошта и се върне при нас. Аз си харесвах и стария човек, но от друга страна си давах ясно сметка, че нещата трябва да променят своя ход, че той трябва да промени представата за самия себе си и вземе в свои ръце управлението на живота си, каквото и да струва това.