Бях обаче силно обезкуражена, когато малко преди края на програмата съветникът се обади, за да ми каже, че трябва да помисля за училище, защото макар да се справил добре в гората, Ник все още не бил годен да живее у дома. Трябвало му „специално“ училище за една-две години, докато се справи напълно със своите „проблеми“, каквито и да са те. Едно нещо бе напълно ясно – той е лишен от задръжки и му става все по-трудно да се концентрира. Аз продължавах да съм убедена, че можем да се справим с положението у дома и сърцето ми кървеше при мисълта да го пращаме някъде си. Той си е все още моето бебче. А и всички препоръчвани от съветника училища са далеч-далеч от дома. Трудно ще е с посещенията. Имах пет невръстни деца в къщи, за които трябва да се грижа, а и предлаганите от консултанта училища не са особено въодушевени от идеята за визити, така или иначе. Той дори предлага едно от местата, посочени вече от предишния му колега – пансиона, който повече наподобява детски затвор. Ник не е лошо дете, напомням аз, той е болно дете. Консултантът заяви обаче, че това е едно и също. Ник не можел повече да се контролира в необходимата за живот в семейството стенен, имал нужда от по-сериозна „структура“, която да го държи под контрол. Това ми прозвуча, сякаш се готвят да сложат детето ми зад телена ограда.
И така, докато Ники се бори срещу насекоми, кал и природа, които дълбоко ненавижда, аз се заемам да търся отново училище. До момента първият консултант не е намерил нищо. Най-накрая един от познатите психиатри излезе с обещаващо предложение. Става дума за малък пансион за проблемни деца в някакъв нечуван от мен град. Ще можем да го посещаваме през уикендите и дори има възможност той да си идва у дома, ако се държи добре. Докторът изпя куп дитирамби – някакъв негов много близък приятел познавал добре училището и бил във възторг от него. Говорих с този приятел, който познавал пансиона и не останах никак въодушевена от онова, което чух. Отново става дума за нещо като затвор, където хората пращат децата си, защото не могат да се справят с тях и не искат да бъдат тревожени. Докторовият приятел явно имаше склонен към насилие син, който го бе нападал. Всичко това няма нищо, нищо общо със случая на Ники. Ники е една тревожна душа, която насочва мрачните си изблици срещу собствената персона или вещите си – никога срещу околните. Очевидно бе все пак, че полаганите от мен до сега усилия не дават резултат. Реших да опитам. Там имаха постоянно живеещи в сградата консултанти и психиатър, за всекидневна работа с децата. Въпреки всичките ми резерви, звучи идеално.
Междувременно Ник приключва програмата сред природата и те ми позволиха да говоря с него, малко преди да се завърне. Той бе дори успял да направи „соло“, тоест да прекара ден или два съвсем сам сред природата. През това време го наблюдават в интерес на собствената му сигурност, но той не знае това. Бяха го обучили да дава първа помощ, както и да прави външен масаж на сърцето. Помогнал бе на друго, загубило се на открито момче. Гласът му звучи така въодушевено, че всичките ми ядове, а и неговите изглежда си бяха стрували. Изпълнен бе с надежда и сили и е сигурен, че животът му отново поема по правия път. Иска само да се прибере у дома, за да се убеди в това. И сега трябва да му кажа, че отива в пансион за специални деца. Чувствах се като главорез и казаното от мен наистина едва не го уби. Той плака, моли се, умолява, кле се, че ще се справи в което и да било училище, само и само да не го отпращам от дома. Аз плаках заедно с него, но го помолих, да опита. След като се свързах с училището по телефона, ме пипна грип, и макар да исках лично да отида там, Джон предложи да го посети вместо мен. В повечето свързани с Ник случаи аз бях водещата фигура при правене на предложения и вземане на решение, но този път Джон щеше да отиде и провери, дали всичко в този пансион е наред. Той отлетя дотам и се върна с преценката, че всичко му изглеждало прилично. Джон се надява, както впрочем и аз, че на Ник ще му хареса там. Той се връща след няколко дни, ние щяхме да го посрещнем на летището, където да прекараме няколко часа заедно, преди да го изпратим в пансиона. По препоръка на консултанта от програмата на природолюбителите решихме, да не го прибираме у дома, защото прекараните там няколко часа или дни биха направили по-трудна адаптацията му към новото място. И така, той ще лети за училището направо, след като обядва с нас.