Последните няколко дни в очакване да видя Ник нямат край. Нямам търпение да го докосна, да го притисна до себе си, да го почувствам и помириша. Той е загубеното някъде в джунглата от мен лъвче и нямам търпение да го намеря отново. Дали заради начина, по който започна съвместният ни живот, или понеже го измъчваше недъг, който аз по-скоро усещах, отколкото виждах или просто защото си приличахме, но помежду ни винаги е съществувала неразривна вътрешна връзка. Той е като част от тялото ми и всеки път, когато ни разделят, аз изпитвам болка. Тази връзка не изчезна, нито отслабна през годините – тъкмо напротив. Подобна връзка ме свързва и с другите ми деца и аз съм най-щастлива в тяхно присъствие, но понеже те са здрави, аз по-лесно се отделям от тях, когато това се налага.
При Ник положението е по-сложно.
Това писмо съм написала в последните дни от триседмичната програма и неотдавна го открих между нещата му.
Вторник, 12 октомври 1992 г.
Скъпи, сладък Ники,
Думите подскачат в главата, устата и сърцето ми… Умирам от желание да те видя!!! Хиляда, милион, милиард пъти откак замина, обмислям писма до теб и всякакви други глупости. Мислех дори да водя дневник… в който да записвам всеки път, когато някой спомене, че му липсваш (бройката е вече прекалено голяма, за да й хвана края). Чудех се, как да протегна сърцето си към твоето и накрая реших просто да мисля мълчаливо за теб. Тази принудителна тишина помежду ни е почти непоносима. Обикалям из къщата като пленена лъвица в най-необичаен час, с безкрайна болка в душата. Липсваш ми, но си се настанил в сърцето и съзнанието ми като врата, която не се затваря – няма начин да те изключа дори за най-кратък момент. Никой не може да проумее естеството и силата на връзката между родителя и неговото дете. Боли ме за теб, копнея по теб, искам да зърна лицето ти, да те докосна и прегърна, да се убедя, че си здрав и добре. (Понякога наистина ми става лошо, когато не съм при Макс или Сара. Изпитвам вътрешна нужда, да проверя как са, да се убедя, че са в безопасност, да знам, че са наблизо.) Ти си също така свързан към моето сърце, както и те. Това е една неразривна връзка, чиято сила и болка ти няма — слава Богу – да усетиш, както я усещам аз, защото трябва да растеш и имаш свой собствен живот. Обичам те. Обичам те много. И, о Господи, колко ми липсваш!!!!! Влизам в стаята ти по хиляда пъти на ден. Оправянето на килима или на нощната лампа се превръща в най-важното нещо на света, точно то разположение на списанията ти добива особено важно значение сякаш всеки момент ще седнеш да ги четеш.
Никога няма да разбера точно през какво си преминал, душевните страдания, страха, мъчителния процес на съзряването, на промяната, на запознаването с неща, които са нелеки за всички нас. Ние всички имаме своите демони, с които се налага да се борим и другите не могат да разберат, колко тежка е тази борба. Мисля, че аз знам. Искам да знам. Ще се опитам с цялото си сърце, но ако понякога не успявам, ако не мога да се ориентирам напълно, моля те, моля те, дай ми да разбера това, покажи ми го по най-добрия начин и ми прости, ако се окажа глупава. Наистина ще опитам да не бъде така. И ако има неща, които трябва да узная, за да стане връзката помежду ни по-добра, – кажи ми ги. Ще се опитам, Ники, наистина. Обещавам. Ние всички растем заедно.
Ти напрани най-трудното, най-смелото нещо за последните три и половина седмици – 24 дни. Искаш ли да знаеш, колко часове или секунди има в този отрязък от време? Сигурна съм, че мога да ги преброя. Но, сериозно мое момче, ти го направи. Колкото и малко да знам по въпроса. Човек мисли, че знае, но това не е така, когато лично не го е изпитал. Как бих могла честно да твърдя, че мога легнала в удобното легло да си представя, какво е да оцеляваш сред природата, не само в борба за късче храна или малко топлинка, но и да запазиш ненакърнени чувствата си. Отнасям се с огромно уважение към онова, което си преодолял – по-скоро в емоционален, отколкото във физически план. И много се гордея с теб.
Никога няма да узнаеш, колко мъчително бе решението да те изпратя там и единственото, което мога да ти кажа по този въпрос е, че собственото ми отчаяние ме тласна към това решение. Виждах всички признаци затова, че си тръгнал по опасен път, а не знаех как да те спра. Това не е като да видиш, как някой се дави и му хвърлиш спасителен пояс… най-сериозното ми опасение е, да не би лекът да се окаже по-горчив от болката, но ако изборът излезе правилен, значи всички сме извадили голям късмет. Не мога да твърдя, че съм проявила кой знае каква мъдрост – просто се вкопчих в онова, което ми се видя правилно за момента, макар то да ме ужасява.