Защото не можеше да се бори повече. Ние не само му дадохме първа помощ, когато направи опит да се самоубие, но се помъчихме да поддържаме душата му жива по всеки достъпен нам начин, за да може да се бори заедно с нас.
Истинската победа за него и за нас бе това, че му осигурихме качество на живота, което може би в други условия никога не би имал. Той получи възможността да се занимава с онова, което му бе по сърце – музика. Той постигна успехи, които малцина съумяват и то на двойно повече години. Той позна радостта и възторга от успеха и научи по-добре от мнозина, каква цена се плаща за него. Той имаше приятели, живот, семейство, кариера, изпита радост, щастие и мъка. Последните години от живота си измина с изненадващ финес, независимо от недъга, с който се бе родил. А ние бяхме необикновено горди с него като мъж, музикант и човешко същество. Той бе един надарен, блестящ млад човек с неизлечимо заболяване. Но то не му попречи да си остане такъв, какъвто е, нито попречи на нас да го обичаме такъв, какъвто бе. Като обръщам днес поглед назад, аз мисля, че това бе най-големият подарък, който можехме да му дадем да го приемем такъв, какъвто е и да го обичаме безрезервно. Болестта му, поне в нашите очи, бе само един фрагмент от него, тя не бе целият Ник.
Не може да се отрече факта, че да обичаш болен от маниакална депресия е трудно, много трудно нещо. Има моменти, в които ти идва да закрещиш, дни в които си казваш, че повече не можеш, седмици в които виждаш, че не си направил и крачка напред, мигове в които ти се ще да зарежеш всичко. Това е техен проблем нали, не е твой, но той става твой, защото толкова обичаш заболелия човек. Нямаш избор. Трябва да стоиш до него. Ти си в същата безизходица, в която е попаднал той. Понякога ненавиждаш този капан, онова което прави със собствения ти живот, с всекидневието ти, със собственото ти душевно здраве. Но ненавиждаш или не, реалността е пред теб и ти трябва да дадеш най-доброто от себе си, за да се бориш.
Тук мога само да ви разкажа какво направихме ние, какво опитахме, с какво успяхме и къде се провалихме. Можете да си направите изводи въз основа на нашия опит и да намерите пътища, които да ви помогнат. Опитахме много и различни неща. Няма правилници, няма упътвания, няма инструкции, няма логика. Трябва да вървиш опипом напред в тъмнината и да не се отчайваш. Повече от това не можеш. И ако имаш много голям късмет, усилията ти ще дадат резултат. Ако нямаш, не ще дадат и тогава опитваш нещо друго. Опитваш едно, второ, трето, опитваш всичко до самия край и тогава ти остава единствено съзнанието затова, че си се бъхтал здраво. Той си даваше сметка, колко мъжки се борим и го правеше заедно с нас. Ник знаеше. Това ни караше да изпитваме дълбоко уважение един към друг. Обичахме се един друг невероятно много, защото бяхме преживели заедно толкова неща. Двамата с него си приличахме повече отколкото би ни хрумнало в течение на много години. Той ми го каза накрая. Накара ме да се смея. Накара ме да се усмихвам. Той бе не само мой син, но и моят най-добър приятел. И сега правя това за него, в негова чест и в помощ на ония, които искат да разберат какво сме научили, какво сме направили, какво трябваше и какво не трябваше да направим. И ако тази книга помогне някому, то значи си е струвало да споделя неговите радости и неговите мъки с вас. Не го правя, за да излея душата си или да ви разкрия неговата, правя го, за да ви помогна.
Бих ли повторила всичко? Да. Начаса. Не бих се отказала от тези деветнадесет години за нищо на света. Не бих се отказала от болката и тормоза, от чувството за безсилие, от мъката, защото ръка за ръка с тях вървяха толкова много радост и щастие. Нищо не можеше да ме зарадва повече от съзнанието, че в момента е добре. Не бих искала да пропусна и един миг от общуването с него. Той ме научи повече от всеки друг в този живот на радост и любов, на кураж и жизнелюбие. Той ме дари с любов и съчувствие, разбиране, толерантност, и търпение, облечени в извиращ от самото му сърце смях. И сега искам да споделя тези дарове с вас.
Любовта е предназначена да бъде съизживяна, а болката – да бъде утешена. Ако съумея да споделя вашата болка и я утеша с любовта, която Ник сподели с нас всички, тогава неговият живот ще се превърне в още един дар и не само за мен и семейството ми този път, а и за вас.
Ник бе този, който направи нещата да си струват труда, да си струва да се бориш. Той го стори за нас, а ние – за него. То бе един танц на любов от началото до самия край. Животът му си струваше да бъде изживян, независимо от бича на болестта. Мисля, че той би се съгласил с това. Не се съмнявам. Не съжалявам за нищо, независимо от това, колко бе трудно. Не бих се отказала и от една секунда преживяна заедно с него. А това, което стана накрая, бе неговата орис. Както се казва в една от песните му: „Орис моя, орис моя, потанцувай с мене, моля…“ А как чудна бе неговата музика! Звуците й ще живеят вечно, също като Ник самия, като нашата любов към него.