Виждам едно уморено момче.
То е зло, но не много.
То е тъжно… донякъде.
То е наранено… мисля аз.
То ме обича… надявам се.
То има нужда от мен… но не го признава.
То не разбира… или аз не го разбирам.
То иска да ми разкрие чувствата си… но все не става.
Виждам едно много видяло момче.
Но както казах, то е само момче.
Ако трябваше да умра днес, това не би ме опечалило особено. По-скоро щях да остана разочарован. Включих се в тази програма, за да направя обрат в живота си, а моите приятели и близки ми помагат. Това е последната и най-трудна стъпка към един нормален и достоен живот. Ако умра по средата му, това би било разочарование. Разбира се, че ще ми бъде мъчно, задето не съм се сбогувал с моите близки, не съм им казал колко ги обичам, задето не съм имал възможност да споделя с приятелите си своите истински чувства към тях, но разочарованието – то ще е преобладаващото чувство.
Когато умра, искам да ме запомнят като силна личност, способна да прекроява живота си без насилие отвън, по своя собствена воля. Искам да ме запомнят като човека, който искам да бъда, а не като този, който съм бил.
Аз съм много разностранна личност, но основното у мен е човекът, който го е грижа за другите.
Когато си мисля, какво е истински приятел, стигам до извода, че това е човек, който ме обича и се интересува от съдбата ми. Той прави жертви за мен, също както и аз за него. Някой, комуто мога да се доверя, с когото да споделя убеждения и мнение, някой, който няма да ме изостави (лоялност). Истинският приятел не издава тайните ти, независимо от това, какви са те. Той не те излага на риск и те пази от беда, както и ти него.
НИЩО не е в състояние да ме накара, да се откажа от тези качества на приятеля. Мисля също така, че човек не може да загуби един истински приятел, освен ако не направи нещо, което един приятел не бива да прави.
Аз съм привърженик на правилото „което искам от себе си, искам го и от теб“. Изисквам толкова много от приятелите си, защото аз сам съм готов да им дам толкова, че и повече.
Две неща ми идват на ум, когато чета днес тези записки на Ник. Едното е, че той е болен, че едно бурно страдание започва да го овладява. Той е едно добро дете с лошо заболяване. И често пъти деца като него и възрастни като него биват наказвани заради неща, които са им неподвластни. Аз се борех отчаяно за Ники. Не съм искала да бъде наказван заради това, че е болен. Той не бе виновен затова. Отговорността бе моя и аз никога не я загърбих. Ненавиждах заведенията, в които затварят подобни хора, отстраняват ги от полезрението ни, наказват ги заради техните чудачества, за да им докажат; че всъщност тях никой не ги обича. Винаги вярвах, че любовта ми към Ник ще промени нещата, ще му помогне и дори може да го излекува. Тя не го излекува, но Ники нито за миг през живота си не е бил лишен от любов. Това бе моят подарък, единственият дар, който имах възможност да му поднеса.
Другото нещо, което ме порази докато четях дневниците му, бе фактът; че има толкова много приятели. Наистина добри приятели, които държат на него и на които той остава верен цял живот. Приятелите му, които видях накрая и които продължавам да виждам сега край масата си, са онези, с които порасна, с които бе ходил на детска градина и които бе спечелил по-нататък в хода на времето. Мнозина от тях не го оставиха цял живот, а той добавяше към тях други свестни хора, които пресичаха пътя му. Той бе добър приятел и те го обичаха. Макар да се усамотяваше понякога, той не прекъсваше връзката с тях, а те не го изоставяха и го подкрепяха в тежки моменти. Никога не го предадоха.
Ники слиза от самолета, висок, здрав и щастлив. Разказа ни за преживяното, докато хапвахме пица в ресторанта на летището и след няколко часа замина за училището. Хранеше някои резерви, но реши да опита. Обещах му, че ако не е подходящо за него, ще го извадя оттам. Джон ми напомни, че трябва да остане, дори и ако не му хареса, защото няма къде другаде да отиде. Аз нищо не казах, но не забравях дадената на Ник дума, че ако мястото не е добро, няма да остане там. Обещахме му да го посетим в края на седмицата.