Не го чух в течение на няколко дни, защото телефонните разговори са забранени, а в неделя цялото семейство потегли нетърпеливо да го види. Пристигнахме и както ни бе казано, училището се оказа малко и съвсем не отблъскващо. Момчетата живееха в общи спални, имаше и нещо като спортен салон. „Учителите“ обаче, имат вид на биячи от нощно заведение, а погледите на учениците са съвършено безжизнени. Изглеждат изоставени, лишени от надежда и ни гледат като оцелели от концентрационен лагер, загубили всякаква връзка с живота хора. Видяното не ми хареса. Бяхме единствени посетители този ден и когато видях Ники, сърцето ми се сви от болка. Погледнах очите му и видях там ужас.
Той ме дръпна настрани и ми каза, че е страшно. Директорът не живее тук, както бе казано, надзирателите се отнасят грубо към децата, повечето от които са едновременно луди и склонни към насилие и противно на обещаното, няма и помен от психиатър.
— Страх ме е, мами – каза той и аз не можех да не си спомня безкрайните измислени истории за побои и мъчения, които ми описваше в писмата от лагерите, само за да се забавлява и види, дали няма да го върна, но сега почувствах, че случаят е различен. Ник моли за помощ. И като го погледнах, разбрах с цялата си душа, че е напълно искрен.
Поговорихме си малко и когато излязохме от спалното помещение, видях на стълбите човешки изпражнения.
Убедена бях, ме ми казва истината и аз не мога да го оставя там. Казах нещо на Джон и той реши, че трябва да опитаме за известно време. Поне докато намерим друга възможност.
Целунах Ник е натежало сърце и си тръгнах с другите деца. А в сърцето ми остана горчивото чувство, че съм предала някого, когото обичам.
Цяла нощ обикалях из къщата неспособна да заспя и когато Джон се събуди, аз му казах, какво ще направя. Той е прав – нямаме друга възможност – по това не означава, че трябва да го оставим на подобно място. Отново се обадих на консултанта с искане да ни намери училище и той с неохота призна, че имало някакво, което може би подхожда, но още не бил разговарял с тях. Не ме интересува. Ако трябва, аз сама ще го уча, но там няма да го оставя.
Обадих се в училището му и съобщих, че го изтеглям. Първата им реакция бе, да ми съобщят, че не могат да върнат таксата. Той бе там точно от пет дни. Знаех, че трябва да го измъкна оттам. Дължах му го. Казах им да си задържат парите и ми върнат сина. Наредих им да го качат на самолета същата сутрин и следобеда той си бе у дома с усмивка, голяма колкото Тексас. Сред всички неща, които съм правила през живота си – разумни и глупави, добри и лоши – връщането на Ники у дома бе най-доброто. Възстанових вярата в себе си, в способността си да избирам правилното решение и показах на Ник по-ясно от всякога, че може да ми вярва, че когато му дам дума, аз я изпълнявам. Никога не ме бе прегръщал така силно, а аз никога не го бях обичала повече. Върхов момент на доверие и любов. Никога за миг не съжалих за това си решение. То бе правилно.
Много години по-късно ми се обади един адвокат, за да каже, че училището е затворено. Имаше сведения за насилие над децата, заведено бе дело. Преди години дори повдигнали криминални обвинения срещу хората в училището. Сега най-глупашки ме молеха да свидетелствам в тяхна полза, да разкажа, какво чудно местенце е тяхното училище. Предполагам, няма скоро да забравят каквото им казах. С удоволствие ще стана свидетел на обвинението, съобщих им аз, преди да затворя. Повече не се обадиха. Права бях в преценката си за онова място, но аз знаех това още преди да се обади адвокатът.
Мисля, че Ник бе обзет от пълно доверие към мен, след като го измъкнах от училището и от този момент насетне бях абсолютно убедена в това, че не бива никога никъде да го изпращам, нито на място, което не познавам или не ми харесва, нито на каквото и да било друго място, след като мога да си го държа у дома. Обещах на него и на себе си, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна. Нямах никакво намерение да го отстранявам от света, да го предавам в чужди ръце. Ще намерим изход от положението, каквото и да ни струва това. И мисля, че в повечето случаи успях да устоя на това обещание до края на дните му.
≈ 9 ≈
Демоните
Върнали един път Ники от последното училище, трябваше да започнем всичко отначало. Къде да го запишем? И как да му помогнем? Сигурно съм провела хиляда телефонни обаждания и почукала на всички врати, които познавам. Трябва ни училище и то веднага. Но преди всичко, трябва ни нов психиатър. Обаждам се на приятели, консултанти, училища, лекари, психиатри, на всеки, който ми дойде наум.