През пролетта Джули напусна работата си и започна да посещава по домовете деца с поведенчески проблеми в училище или такива, които не се разбират с родителите си, и аз я помолих да посещава и Ник. Общуването с него ставаше все по-трудно, той се усамотява все по-често, депресиите му стават по тежки, държането му – но агресивно и враждебно. Да го изкараш от стаята му за вечеря бе всекидневен подвиг, при това, без да си сигурен, по пижама ли ще се появи на масата или по гащи. Казано с две думи, започна да се държи като безумен. Дори Джули отбеляза, че й се вижда променен и значително по-труден от останалите й пациенти, но това не я уплаши. Изобретателността й по отношение средствата да прави живота по привлекателен за Ник, бе неизчерпаема. Тя, освен това, изглежда намира начин да проникне до съзнанието му, което не всеки път се удава на нас. И още тогава почувствах, че тя има изключително дарование в това отношение. Можеше да общува с Ник в моменти, когато никой друг не е в състояние.
Споделих тревогите си с моята собствена психиатърка – състоянието на Ник не ми дава мира ден и нощ – и тя каза нещо, което никой неин колета не бе и допуснал за тези години. Каза, че макар да не е виждала сина ми, подозира, че страда от дълбоко душевно разстройство – вероятно шизофрения или маниакална депресия и изрази учудване от това, че нито един психиатър до момента не е проявил по-голяма загриженост за него. Отначало упорствах и твърдях, че Ник си е нормален, макар да знаех, че не е, но думите й ме изплашиха много.
Тя каза още, че ако престанем да изискваме от него поведение и резултати на нормален човек и започнем да го третираме като „лудата леля на тавана“, нещата ще се оправят в значителна стенел или най-малкото, ще станат по-реалистични. Ник бе четиринадесетгодишен и мисълта, че с наистина психически разстроен и то може би дълбоко ме ужаси, накара сърцето ми да се свие от болка, но нямах право да я прогоня. Тя казва истината. Какво значение има, дали той ще слезе за вечеря? Всъщност, много по-лесно за всички ни би било, ако не го прави. Всяка вечер масата се превръща в бойно поле. Той се разправя за всичко, обижда всеки, пърди, оригва се, подиграва всички и им крещи, обладан от идея фикс се притеснява за неща, отдалечени месеци напред във времето, като например какъв концерт ще има през лятото и кои ще го заведе там. Прави разговора невъзможен и другите деца не могат дума да обелят заради него. Опитах се да въведа правила, които да му попречат да разваля вечерята на всички, но това бяха просто още един набор норми, които той не иска или не може да следва. Сърцето ми се къса. Започна да не обръща внимание на външния си вид, отказва да сресва косата си и изглежда извлича особено удоволствие от това да измъчва всички и особено мен, като започва безконечни разправии по най-дребен повод и обижда всички ден и нощ и най-вече по време на вечеря.
За няколко месеца, въпреки всичко, което се опитваме да направим за него, той сякаш загуби както контрол, така и уважение към себе си и се устреми неудържимо в една бездна от депресия. За първи път в живота си стана агресивен. Бе на четиринадесет години, влюбен в три години по-голямо момиче, за което настоява да се ожени. Животът му се превърна в една бъркотия от ирационални постъпки, която приемаше все по-чудовищни размери.
Джули идваше отначало един или два пъти в седмицата, а когато краят на учебната година и неговият петнадесети рожден ден започнаха да наближават, визитите й станаха всекидневни. Не бих се справила без нея. Нейното успокояващо излъчване, остър като бръснач усет и мъдри слова правеха по-поносим не само неговия живот, но и нашия. Тя бе нещо като посредник между враждуващи страни. В някои случаи помагаше при разрешаване на житейски проблеми от най-незначително естество. Например, да го накара да вземе душ или си обуе обувките. А понякога й се налага да се изправя пред значително по-мащабни предизвикателства.
Като капак на всичко, възгледите ни с Джон по отношение проблемите на Ник се разминават в някои случаи, а постоянното напрежение създавано от тях ден подир ден, минута след минута, започва да упражнява почти непоносим натиск върху нашия брак. Понякога Ник пристига в спалнята ни в един, два или три през нощта, за да разисква някой съвсем банален въпрос, а Джули не е там, за да ни помогне. Ако не друго, това е изтощително и болезнено за всички засегнати.
Поведението на Ник започна да усложнява живота на всеки един, макар ние да правим всичко възможно, да не допуснем това да се отрази върху малките. Това невинаги е възможно и определено не е лесна работа. Животът с Ник в онези дни си бе жив кошмар и двамата с Джон бяхме истински разтревожени. Толкова много неща даваха повод затова: физическото му състояние, училището, държането му вкъщи, примерът който дава и най-вече много по-тревожните опасения, че това, на което ставаме свидетели е всъщност далеч по-опасно от изблиците на пубертета.