Причиняват ми болка и чувство, че съм излишен. Не обичам това.
И по нататък:
„Болка“
Гади ми се от всичко и ми писна! През цялото време правя каквото мога. Правя онова, което трябва да правя. Независимо, че това ме кара да крещя, а отвътре пулсира. Усещам, че на никого не му пука. Никой не забелязва моето усилие. А аз го правя и правя, и правя, докато се изпотя и започна да треперя и ридая. Гняв и омраза така ме изпълват, че не мога да виждам. Всичко започва да се върти. Аз се гърча и посягам за въжето, което ще ме измъкне към спасението, но щом се примъкна и сантиметър по-близо, някой го дръпва и се надсмива над моите сълзи, пот и кръв. Гади ми се. Не си струва. Отказвам се от това. Изправям се, изтупвам дрехите си, обърсвам кръвта от лицето. И си отивам. Оставям ви с вашия смях, с вашата радост. Всякакви опити и усилия са безсмислени. Все едно да се мъчиш да минеш през стена. А вашата костелива безсмислена омраза продължава да ме ръчка, независимо от това, колко далеч съм избягал. Не мога да избягам, независимо от пъргавината на краката си. Не мога да се скрия, независимо от това, че съм готов да се изцапам до шия. За вас това е само игра, опит да видите доколко отвъд чертата можете да ме избутате. Аз съм сега над чертата. Което е за вас игра, за мен е моят живот.
„Сила“
Обгръщате ли понякога тяло с ръцете си, за да си представите, че някой друг ви прегръща? Искало ли ви се е да му поговорите и подържите ръката му? Имали ли сте усещането, че сте грозни и ненужни, старали ли сте се да откриете недостатъците си, изправени по цели дни пред огледалото? Присмивали ли ви са се някога? Чувствали ли сте се чужди и непознати? Нарочвали ли са ви за посмешище, горели ли са и изнасилвали съзнанието ви? Не можете разбра, какво искат. Не е ясно, какви са нуждите им. Крили ли сте чувствата си, истинските си мисли, за де не ги погазят? Аз съм го правил. Правил съм всичко това. Минах през него. Минавам в момента. Правя си сам компания и обичам изтерзаните си тяло и душа. Трябва да бъда силен затова. Трябва да свивам юмруци и стискам зъби, да се правя на света вода ненапита и продължавам нататък, независимо от последиците. Независимо от огъня и болката, които ще опърлят гърдите ми, аз трябва да подложа на проверка чувствата си и се справя. Без храна, без смях, без аплодисменти – просто оцеляване. Просто оня потен, гниещ, зъбат скелет, който ме насочва, който ме плаши до смърт, с когото трябва да се справя. Трябва да открия най-последната си слабост, да я доведа докрай и да си отида с гръмък, пушещ, шибан трясък.
„Гаден малък ебльо“
Аз съм просто едно ядосано момче. Не съм малоумен. Седя на прозоречната рамка и оставям дъжда да мокри гърба ми. Не знам къде ще отида оттук. Щом се наведа напред, от устните ми проката черен катран. Дробовете ми се гърчат и стомахът ми се пълни с кръв. Когато умра и аз ще стана на прах. Ще пусна мъничкото си хвърчило и ще хукна из голямото, широко и открито поле. Ще имам приятели. Ще имам семейство. Тоя живот ми дойде до гуша. Уморих се от усилията да се оправдавам затова и онова. Трябва да постъпвам както постъпват всички, а аз искам единствено, да не бъда препълнен с тази мръсна черна омраза, която изгаря вътрешностите ми.
„Експлодирай“
Нормалното е лошо, равновесието е глупост. Искам да съм сърдит и свиреп, без риза да крещя с всичка сила и да дера с нокти кожата си до края на своите дни. Искам да се търкалям върху мръсна черга, а сирените за въздушна тревога да експлодират над мен и накъсат въздуха на парченца. Искам да съм гневен и самотен, да мразя родителите си, да мразя себе си. Не искам да се обаждам никому по телефона, за да се правя на щастлив, да се правя на всичко онова, което не съм. Не мога да се справям повече с това. Искам да се хвърля в машината и се оплета цял в собствените си вътрешности и да си остана там, задъхан, буен и креслив. Това е, което винаги съм мечтал да направя, което винаги съм искал да направя. То е толкова просто. Но те не ми дават. Държат ръцете ми, гадно се надсмиват над моите идеи. Питат ме, защо правя нещата, които правя, защо съм толкова проклет, защо съм толкова лош. Но аз не знам, какво да отговоря. Просто се съпротивлявам срещу тяхната стена от психоза и си мисля, че в скоро време ще се пръсна, ако не се измъкна, ако не съумея да премина отвъд, да крещя и блъскам, да следвам своето сърце. Те са притиснали сърцето ми с юмруци, натискат, присмиват и през цялото време ми повтарят, че ставам по-добър. Че се излекувам. Не мога да видя нищо през водата и червените подпухнали дракони, които се тъпчат в главата ми, едва удържани от подутите ми клепачи.