Тази тетрадка, макар изпълнена с такава унищожителна болезненост, като чели свършва с оптимистична нотка. Той е още на четиринадесет години. Ние не се съмнявахме тогава в това, че положението му се влошава. Демоните, които вилнееха в него, започваха бавно да излизат изпод контрол. Двете с Джули беседваме часове наред в търсене на пътища назад към „нормалното“.
Колкото повече приближава края на учебната година, толкова по-сериозни стават училищните му неприятности. Наближава петнадесетият рожден ден. Най-накрая ни извикаха, за да ни кажат, че преди да се върне на училище есента, ще трябва да премине някакъв курс на лечение. Джули и аз, а също и Джон, се замислихме по въпроса и тя се зае с проучване. Той си играеше с дрога по онова време, не сериозно, но очевидно е търсел облекчение. Програма за „изчистване“ не му бе нужна, психиатричната болница бе твърде жестоко средство, нито пък лекарят му би позволил това. Помолих го да назначи някакво лечение или болничен курс, но той изглежда не смята състоянието на Ник за такова, че да оторизира настаняване в болнично заведение.
Присъствах на един от сеансите на Ник и той не направи абсолютно нищо друго, освен да седи и обижда през цялото време психиатъра, докато човекът му говори съвсем спокойно. Ясно личи, че момчето не изпитва нито уважение, нито привързаност към терапевта. От медицинска гледна точка сме заникъде. Този е третият терапевт за четири години, а Ник не проявява ни най-малък интерес към лечението си.
Единствено Джули се справя донякъде, макар тя първа да заяви, че не притежава професионална подготовка в областта на душевните заболявания. Специалността й бяха деца с наркотични или поведенчески проблеми, но тя вече обича Ник и иска да направи всичко, което е по силите й, за да му помогне. Светът на психично болните обаче, е нещо ново за нея. Хубавото в случая е, че именно поради тая причина, тя не е обременена с предразсъдъци. Иска да опита всичко, за да му помогне, както исках и аз. За нас двете е ясно още тогава – макар за другите да не бе, – че Ник е психически разстроен, независимо от това дали „проблемът“ му си има име или не.
Джули има желание да учи ходом, както впрочем и ние, но постепенно става ясно за всички ни, че мъките на Ник са на психическа основа, че някъде в съзнанието му зеят огромни празноти, които ние отчаяно се мъчим да запълним. Само тримата: Джули, Джон и аз, без никаква външна подкрепа. Бе като да се опитваме да предотвратим смърт поради загуба на кръв. Някъде вътре в душата му има срязана артерия, а ние знаем само това, че трябва да я открием и закърпим. Бързо. Преди това да го убие.
≈ 10 ≈
Програми, консултации и най-после лечение.
Грейва мъничка надежда.
Тъкмо преди да завърши първата година на Ник в горния курс на гимназията, Джули препоръчва една болница с програма за лечение на юноши в друг щат, за кратък престой през лятото, с цел да се удовлетвори искането на училището от една страна и с надежда за истинско подобрение – от друга. Ник е навършил току-що петнадесет години и ние не сме убедени, че болничното заведение е най-подходящото място за него, понеже техните главни усилия са насочени срещу дрогата. Това бе областта, най-добре позната на Джули и тя реши, че все пак, програмата може да се окаже полезна за Ники. Преценихме, че ако не друго, поне няма да навреди, тъй като там са постоянно налице психиатри, с които може да разговаря. Не знаехме, какво друго можем да направим, а тази болница се радваше на изключително добра репутация.
Знаехме, че трябва да направим нещо, но психиатърът очевидно още не бе така отчаян, като нас. Каза, че не може да препоръча никакво лечение за Ники, макар всички ние да виждаме, че той затъва все по-дълбоко в депресията с всеки изминал ден, а има и моменти, когато приказките му стават несвързани. Сега, когато чета дневниците му, картината е много по-ясна.
Ник се съгласи да постъпи в болницата в името на експеримента, но не е въодушевен от идеята. Тъй като училището е поставило преминаването на някакъв терапевтичен курс като условие за завръщането му през есента, той сам разбира, че няма особено голямо пространство за маневриране. Психиатърът одобри мястото, където възнамеряваме да го изпратим.
Ник без малко не изпусна самолета, защото се заключи в тоалетната, малко преди да тръгнем за летището. Заяви, че имало нещо, което непременно трябва да свърши, преди да замине, но аз изпаднах в паника, когато някой съобщи, че Ник влязъл в тоалетната с гумени ръкавици на ръцете. Започнах да блъскам по вратата, като заплашвах, че ще накарам да я разбият. Имах усещането, че отвъд вратата става нещо ужасно. Когато най-накрая отвори и аз го видях, разбрах, че чувството ми не е било съвсем лъжливо. Изправи се пред мен усмихнат, а по страните и шията му се стича синя боя. Косата му е още мокра, а боята е навсякъде: но лицето, дрехите и пода.