Той бе безценен дар. Научи ме на всичко, което си струва да се знае за живота и любовта. Нека Бог го благослови и пази, нека го дари с усмивката си, докато се съберем отново. И нека Бог ви пази по трудния път.
≈ 1 ≈
Пътешествието започва
Срещнах бащата на Ник в деня на неговата тридесет и първа годишнина през един слънчев юни. Бил е интелигентен, с добра работа и в излъчването му се усеща нещо от Жан-Пол Белмондо. Невероятно привлекателен, много начетен, високо образован, изключително умен, той произхожда от уважавана фамилия и се радва на прекрасни родители. Има твърде много плюсове, но също и донякъде пъстро минало. Понякога докосва тази тема, но никога не се впуска в подробности.
Продукт на йезуитската образователна система, той е завършил колеж, играл футбол и защити степен по психология малко след като се запознахме. В ранните си години се бе пристрастявал към наркотиците, но вече от много отдавна се е освободил от тяхната власт. Когато се запознаваме, не се дрогира и не пие. Ни капка. Това ми направи силно впечатление, тъй като аз самата не пиех тогава, не пия и сега, винаги съм стояла настрана от наркотици и хора, които ги употребяват.
Много свързани с него неща се пазят ясни в съзнанието ми, други съм забравила или подсъзнателно съм предпочела да забутам в някой ъгъл. В продължение на две десетилетия съм си казвала, че той е отнел едва няколко мига от моя живот. По сега, обърнала поглед назад към всеки отделен момент от живота на Ник и дните довели до него, когато разглеждам снимки и връщам мисълта си в миналото, аз си спомням неща, които съм решила да забравя. Многобройните му положителни качества. Неговия чар. Силата, с която привличаше жените. Съвместният ни живот бе кратък, но той остави неизличим отпечатък. И когато житейските ни пътеки пак се пресякоха заради Ник, аз отново си дадох сметка, колко добър човек бе той. И е. По някакъв начин личността, която представлява днес, възстанови не само вярата ми в него, но и в мен самата.
На тридесет и една години, той е кротък, обича излетите на открито, обича риболова и е донякъде свит. Притежава огромен брой положителни черти, някои от които установих по-късно и у Ник. Мислех, че е късметлия, защото има влюбени в него родители, убедени че синът им е неспособен да стори зло, и също като мен, бе единствено дете в семейството. Нямам представа, дали при нормални обстоятелства нещата помежду ни щяха да имат друго развитие. Трудно е да се каже. Върху плещите му тежаха товари, за които нямах и най-малка представа, а душата му се измъчваше от своите собствени, тайни демони. Не мога да знам, дали маниакално-депресивния ген е прескочил от някоя брънка на неговото семейство или моето – няма как да се разбере това. В моето потекло няма ни следа от душевно заболяване – поне аз не знам да е имало. Единственото отклонение от нормалното при Бил, бе неговата зависимост от наркотиците, за която научих едва по-късно.
Винаги съм смятала, че в много случаи, ако не и във всички, наркоманията започва като самолечение, макар да не знам, дали и при Бил случаят е такъв. Не смятам, че някой е напълно наясно, как стават тези неща или пък защо.
Твърде малко знаех за него в ония ранни дни, след като се запознахме, а може и да не съм била достатъчно подготвена или проницателна, за да осмислям правилно видяното. И двамата бяхме разведени, а аз имах деветгодишна дъщеря от първия си брак, моята най-голяма дъщеря Беатрикс. Сега си давам сметка за онова, на което съм се надявала тогава – Бил е свестен, любящ мъж. Животът му е преминал през джунгла от мъка, но душата му е съумяла да остане някакси чиста. Убедена съм, че той е добър човек и след смъртта на Ник ние станахме приятели.
Връзката ни започна в онова лято и шест седмици по-късно вече бях бременна, което ни изненада много. Няма защо да се обсъжда доколко подходящо или неподходящо бе това в оня момент. Аз бях все още болезнено млада – омъжена първия път едва на деветнадесет години. Но все пак, достатъчно зряла, за да не правя нова грешка. Обърнала поглед назад по-късно, помъдряла и култивирала известна самокритичност, аз се попитах, дали пък подсъзнателно не съм искала второ дете. Или може би си е било сляп късмет. Както и да е, съзнанието за станалото се стовари отгоре ни като гръм. Никой от двама ни не бе узрял до там, да мисли за брак и през последвалите един-два болезнени месеца се чудехме, какво да правим.