— Това е нов цвят. Казва се тюркоаз. Как ти се струва, мами? – Държи се като дете, завършило първата си рисунка в детската градина. Как да не го обичаш и как да не му простиш шантавите постъпки? – Не е ли чудесен? – Да, да, Ник, по-чудесно от това – няма накъде. Накарах го да побърза, защото ще изпусне самолета.
Джули замина с него до болницата, където трябваше да остане един месец. Аз отивах с децата в Напа и когато курсът на лечение приключи, той щеше да се присъедини към нас.
Надявах се, наивно и глупаво, въпреки досегашния си богат опит, че този път нещата ще протекат гладко. Той ще си изкара тридесетте дни, ще се обажда от време на време, за да съобщи, колко наред е всичко, а след това ще се върне при нас, по-здрав отколкото, когато замина. Джули има намерение да остане първата седмица там, докато той се приспособи, а после да отиде и за последната, за да го върне при нас.
Но аз си го познавах твърде добре, за да се надявам истински на подобен мирен развой на събитията. Трябва да съм била луда, за да допусна, че това е възможно. През първите няколко дни нещата се развиват добре, както показва и дневникът му. Най-малкото в този период мисълта му е ясна.
Ако сам си добър човек, другите ще бъдат добри към теб. Ако си задник, заслужаваш да те третират като такъв. Опитвам се, да се отнасям с уважение към хората, дори когато не ги харесвам, с надежда да ми се отвърне по същия начин. Ако обаче, те не го направят на свой ред, тогава задниците са те, а не аз. Мисля, че това се отнася с още по-голяма сила за места като тукашното, защото не съществува възможност за никого да избегне, когото и да било от останалите. Особено пък връстниците от групата, с които човек трябва да се сблъсква непрекъснато. Това е добър опит с оглед бъдещето, защото не можеш да бъдеш груб с хората и да очакваш те да бъдат готини с теб.
1. Възхищавам се от честност, лоялност, доброта, щедрост, творчески дух, чувствителност и сила. Не физическа сила. Възхищава се от хора, които са преминали през трудности, за да излязат от тях по-мъдри и знаещи.
2. Възхищавам се от майка си, защото тя е постигнала всичко с упорит труд. Започва бедна и преживява много трудни времена, но излиза от тях по-силна, а не озлобена. Тя е много добра, щедра и честна. Знае как да дава израз на чувствата си и е изключително предана на своето семейство.
След първите няколко дни става нещо, което обръща всичко с главата надолу. Това личи ясно от дневника. Пише, че по негово мнение е маниакално-депресивен луд, след което се захваща с теми за смърт, кръв, болка, изпражнения и всичко това с разюздана фантазия и пълно с ярост. После пише:
Аз съм закрепостен в рамките на детството. Смаях сам себе си с това пътешествие през изстисквачката. Мръсен съм. Аз съм карта, снимка на регреса. Аз съм най-низшето същество в еволюционния цикъл. Аз съм боклук. Аз съм омраза. Аз съм война.
В този момент определено не е добре и аз не мога да разбера, какво се е случило междувременно, та да го разстрои до такава степен.
Започва да обижда консултантите, отказва да се подчинява на правилника, не посещава занятията на групата си, а след това, подтикнат според Джули от чути в нея неща, решава, че ни мрази до един и заявява, че повече няма да се върне при нас. Явно някой му е говорил затова, какъв товар е да имаш прочута майка, подхвърляли са му, че вероятно аз не му отделям никакво време или че дори съм го зарязала, за да се посветя на кариерата си. Ник поема топката и се понася вихрено напред. Иска да отбележи гол, но не знае за кой отбор и след една-две седмици се обърква напълно. Мрази тях, мрази мен, мрази Джон, мрази и Джули. Ненавижда всички и когато го питат дали не е бил „малтретиран“ от нас, той казва „да“. Тогава му съобщават, че ако реши, може да се постави под попечителството на съда.
Джули се връща в болницата и вижда състоянието му. Напълно объркан, с натрапчиви идеи, уплашен и обладан от мисълта да бъде поставен под попечителството на съда, макар вече да не знае, защо точно иска това. Казва ни, че трябва да го приберем час по-скоро, преди положението да се влоши още повече и от болницата подкрепят становището й. Натискът върху него се е оказал твърде голям и той не е в състояние да се справи с него. Джули твърди, че нещо у него се е счупило и той почти не знае кой е и къде се намира. Положението е допълнително усложнено от желанието му за съдебна намеса. Накрая се обаждам на адвоката си, който има познат в град недалеч от болницата. Въпросният познат се свързва с болницата, откъдето го уверяват, че състоянието на Ники налага да се прибере у дома. Той е напълно разстроен, уплашен, объркан и не може да се владее. Болницата е специализирана в областта на наркотичната зависимост, а не на психическите разстройства. Проблемите на Ники им изглеждат прекалено големи. На нас – също.