Те искат да се освободят от Ник толкова много, колкото ние искаме да го върнем у дома. Той е прекарал там точно две седмици и макар да замина в депресия, положението му бе поносимо. Сега звучи по телефона като напълно побъркан и вън от всякакъв контрол.
Джули моли да осигурим бодигард на летището, за да го доведат у дома. Ник е в такова състояние, че тя е опасява, да не би да избяга или изпадне в паника по време на полета. Ние изпращаме един приятен младеж да лети с тях, но Джули се обажда още щом стигат летището, едва напуснали болницата. Той вече се бил успокоил доста, но въпреки всичко прави впечатление на напълно побъркан. Ники изобщо не е в състояние да се прибере у дома и ние сме изправени отново пред въпроса, какво да правим с него, след като слезе от самолета. Той има нужда от място, където да се възстанови. Обаждам се на психиатъра му, който не може да измисли нищо подходящо. Ник не е опасен за себе си или околните, мястото му не е в болница и според лекаря, още му е рано за медикаменти. Отново съм в безизходица. Очевидно е, че Ник е твърде болен, за да се върне направо у дома. Сама не мога да се оправя с него, а трябва да мисля и за останалите деца.
Посрещам го на летището с изпълнено от тревога сърце. През изминалата седмица ми е разправял по телефона, колко ме мрази, как съм го предала, колко малко ме е грижа за него и как единственото, което ме интересува, са кариерата и славата ми. Вече не е в състояние да мисли рационално и струпва вината за всичките си неприятности върху мен.
Безполезно би било да се разправям с него по телефона, да му напомням колко време прекарвам с него и останалите деца. В оня момент той е напълно невменяем. Постоянно съм в преговори с училището му, с психиатъра, провеждам дълги разговори с Джули. В денонощието няма достатъчно часове, за да отделя колкото той иска на него, да имам време за другите деца, за излизанията си по телевизията вечер, за книгите. Аз почти не спя. Водя нескончаеми разговори по телефона в опити да търся нови начини, да му помогна. Това не е лесен живот, но е нещо, което по една или друга причина убягва от вниманието на Ник. Той няма представа, колко време на ден е нужно за всичко това. Интересува го единствено онова, което не харесва в живота си. Както повечето на неговата възраст, той е изключително егоцентричен и изострено чувствителен към вниманието на околните, а най-вече – към моето.
Но когато стоях на летището в оня пети юли 1993 година в очакване да видя Ник, всичките ми проблеми бяха забравени, също като в деня, когато очаквах рождението му. Виждах само усмивката, очите и лицето, които толкова много обичах. Той ме видя и се затича, за да ме прегърне горещо. Първото нещо, което ми каза беше: „Обичам те, мами“. После ме погледна от горе на долу с така добре познатата ми глуповата усмивка и добави: „Не знам, какво ми стана и защо ти се ядосах толкова много, но сега не съм сърдит и всичко е наред“. Разбрах това в мига, когато го погледнах, но знаех също, че случилото се в болницата е сериозно. Или програмата им не е била подходяща за него, или нещо в тези групови сеанси го е поставило, макар и не по тяхна вина, под твърде голямо напрежение. Трудно е да се установи, какво точно се е случило, но със сигурност то не му се е отразило добре. Целта на отиването му там не е постигната. Връща се по-болен отколкото отиде, по-объркан, по-потиснат, макар да е видимо облекчен от срещата с мен. Може да е просто естественото развитие на болестта, което би протекло по същия начин, независимо от обстановката. Часовникът на заложеното у него взривно устройство безмилостно тик-така.
Ник има нужда от помощ и Джули предлага временно решение. Тук е важно да се отбележи, че в оня момент ние все още не знаем, какво точно не е наред с Ники. Онова, което видимо го разкъсва отвътре, още не може да бъде наречено с определено име. Няма поставена диагноза, нито определена линия, която да бъде следвана.
Плановете ни този ден предвиждат да го включим в друга антинаркотична програма, ръководена от познати на Джули, които се съгласиха да го приемат направо от летището. Програмата не е точно за случаи като неговия, защото проблемите му са по-скоро психически, отколкото свързани с дрогата, но той изглежда не е за психиатрично заведение в момента, нито пък има лекар, съгласен да го настани в такова. Трябва ни място, в което да го настаним, докато се посъвземе. И макар да знаем, че антинаркотичните програми не са точно средството, което е най-подходящо за Ники, в момента не разполагаме с никакво друго. Той не е в състояние засега да живее у дома. Никой лекар не бе на мнение, че Ник е за специализирана клиника, а Джули не може да направи повече от това, да предложи една програма, където хората я познават, макар евентуалната полза за Ник от нея да не е голяма. Продължаваме да търсим разрешения, подобно слепци в тъмнината. Няма как да научим тогава, че подобни програми само усложняват състоянието му. Няма към кого другиго да се обърнем.