През дванадесетте часа родилни болки той дойде и си отиде, а за съжаление същото направи и акушер-гинекологът ми. Извикаха го за някакъв спешен случай и той ме остави в ръцете на помощниците си, докато съдбата ми готвеше една невъзможна ситуация, няколко мръсни номерца и кошмарни болки. Бебето тежи близо пет кила, а аз съм дребна и с много деликатна конструкция. Казано грубо, то се запъна, което ми причини страхотни мъки и приключи в крайна сметка с временни смущения на сърцето, белите дробове и куп други неприятности. Гърчих се дванадесет часа в болки, а около мен се сменяха доктори и сестри, които не ме познаваха.
За мен остава истинско чудо това, че не умрях нито аз, нито бебето. Дванадесет часа след постъпването ми в болницата, завърналият се най-после мой лекар направи цезарево сечение. С учудване установих, че съм оцеляла. Това бе най-тежкото от всичките ми раждания, главно заради размерите на детето.
Най-забележителното нещо около това раждане бе фактът, че когато направили първия разрез на коремната стена, бебето яростно изпищяло през отвора, което се наблюдава изключително рядко. Аз го приех като добър знак, проява на жажда за живот, бе първи май, ден за празнуване.
Бебето, момченце, бе така огромно, че го сложиха в инкубатор, защото такива новородени са често пъти твърде уязвими в първите дни. Изглеждаше ми гигантско, с колосални очи и тъмна коса. Приличаше на шестмесечно и бе толкова красиво, че всяка секунда болка си заслужаваше да се изтърпи. Той плени сърцето ми от мига, в който го видях за пръв път. Изглежда съвършен във всяко отношение. Бях толкова благодарна, задето издържа невредим, че с огромна готовност пренебрегнах собствените си мъки при раждането. По-късно бяха направени предположения, в смисъл че продължителното и мъчително раждане може да е станало причина за някои неврологични поражения и трудности в учебния процес, които установихме с течение на времето. Няма как да се разбере истината. Проблемите, които се появиха в по-сетнешния живот на Никълъс бяха по общо мнение в по-голямата си част генетично обусловени, каквито са повечето душевни разстройства, но споменатите неврологични поражения и трудности в учението може да са били причинени или засилени в резултат от родилната травма. Не сме обсъждали надълго и широко тази тема, нито сме се стремели да припишем някому вината затова. Стигаха ни грижите около въпросителните, които поставя неговото заболяване.
Но тогава никой не знае, какво предстои. Всичко, което ме интересува и вълнува, бе обстоятелството, че това дълго чакано дете лежи сега в ръцете ми подобно на херувим. Благодарна бях затова, че оцелях и се прибирам у дома с детето. Идването му на бял свят бе травматизиращо, но си струваше.
Бил се появи няколко часа по-късно, за да ни закара до вкъщи и както можеше да се очаква, изчезна почти веднага.
Плаках много. Беатрикс си дойде, за да се влюби в братчето си на секундата. Баща ми почина десет дни по-късно, без да види внучето, но успокоен от обстоятелството, че съм омъжена. В деня след раждането се обадих на адвоката си и поисках да се обяви за нищожен брака ни или поне да се задвижат тромавите колела на бракоразводния процес, но в крайна сметка се отказах временно от идеята, за да я подхвана с нова енергия, когато нещата помежду ни станаха непоносими.
Бил идваше и си отиваше известно време след рождението на Ник. Направи безуспешен опит да се освободи от ужасната зависимост, когато детето бе на четири седмици, след това – пак. В крайна сметка, победата над опиатите му се удаде след дългогодишна борба, но когато я постигна, ние с Ник бяхме отдавна напуснали неговия живот.
Онова, което дойде за Бил след рождението на сина ни, бе деветнадесетгодишно пропадане в една бездна, от която не можа да се измъкне чак до след смъртта на Ник. Той изчезна от живота ни така внезапно, както се бе появил. Независимо от това, колко добри са били намеренията му – а аз не се съмнявам, че са били, – мощта на пагубната му страст бе такава, че нямаше сила, която да й се противопостави. Бе като някаква вълна, която го влачи и влачи, заплашва да го погуби, но за щастие, в крайна сметка не успя.
Неговата съдба е много по-печална от нашата, защото в последна сметка ние съумяхме да подредим някак живота си, докато неговият бе ад. Липсвало му е. Липсвало му с всичко, цял един живот. Той така и не опозна своя син, макар да дойде след неговата смърт, отново здрав, за да предложи приятелска ръка и утеха на мен и децата ми – сестри и братя на Ник.