Между двамата съществува някаква магическа връзка. Нещо неизразимо в слова, което изключва от света им всички останали, когато двамата са заедно. Тя би направила за него всичко. Наблюдавала съм ги внимателно през годините и знам колко дълбока бе тази връзка. Бяха нещо като духовни сиамски близнаци. И макар тя да негодува остро срещу идеята, че при него има нещо, което не е „наред“, мисля че вътре в себе си го знаеше и бе готова да направи всичко, което е по силите й, за да не допусне брат й да бъде наранен. Той, от своя страна, й се доверява повече от на всеки друг. Поради всичко това, последвалите събития, се отразиха най-тежко именно на нея. Макар да съм убедена, че загубата се отрази на цялото семейство много тежко, мисля, че най-трудно я преживя Саманта. Но болка и мъка нямат измерения. Коя съм аз, да определям чия душа е наранена най-дълбоко? Знам само, че всеки от братята и сестрите му понесе удара като непоправима загуба, както впрочем и аз самата. Също и Беати. През целия си живот той остана за нея малкото братче, бебето, което бе като нейно. Както и Сами, тя се отнася покровителствено към него и използва собствената си психиатрична квалификация, за да му бъде от полза при възможност.
През последните две години, когато се е случвало да отсъствам от града, тя ме замества, винаги на разположение, ако Ник има нужда от нещо. Един път успя да го настани в болница, когато той отказваше да разговаря с когото и да било и бе спрял лития си. Отнася се към него с нежност и търпение, а той на свой ред я обича и уважава дълбоко. Особено горд бе от участието си в нейната сватба. Връзките на Ник с останалите членове на семейството бяха много здрави и в повечето случаи – добри.
След като той си отиде, борещата се срещу болката Беатрикс написа следното:
Сълзи
Собствените ми сълзи ме давят.
Крача несигурно сред мъглата на дните,
А нощите ме ужасяват.
Пленена съм от кошмари и тъма.
Сумрак напомня, че кошмарът не си тръгва.
Няма спасение.
Сърцето ми плаче от болка.
Няма ни отдих, ни помощ за мен.
Дълбоки са моите рани.
И няма за тях балсам лековит,
Пиша това и изход не виждам.
Накъдето и да погледна,
Съзирам други да скърбят.
Ти бе моето слънце, моят пристан безгрижен.
Усмивката – моя надежда.
Не знам, как без теб ще живея.
На тридесет, живяла съм век.
Душата ми е стара.
Уюта на леглото — моя пашкул – ме плаши.
Моля те в съня си, да не бягаш.
Очите ти чезнат, усмивката ти ме обгръща цяла.
Моля милостта да се завърнеш.
Твоите думи звънтят в ушите.
Те казват: не мога.
Искам да задържа ръката ти,
Да запазя спомен за допира и уханието ти.
Споменът за Коледа с теб е съсипващ.
Няма го Дядо Коледа.
Всеки ден ставам да разходя демоните.
Плача в много градове, по много пътища.
Уморена съм, а този път няма край.
Всуе остават всеки опит.
Борбата ми е неприсъща.
На косъмче вися над пропастта, оставена от теб.
Поглеждам с любопитство над ръба.