Ник разглежда този си статут като благодат свише, но всъщност той е резултат от различни причини. От една страна остава вечер до много късно и сутрин е като пребит. В училището има диван и той се тръшка без капка притеснение върху него, за да захърка шумно. Това не се приема от учителите като израз на особено голямо въодушевление във връзка с предмета им. Той спи и по време на самите часове. Директорът ме вика от време на време, за да обсъдим този феномен. Ник е в устата на всички, но повечето го харесват и той се справя горе-долу добре, но Ник си е Ник. През повечето време прави, каквото си поиска и те му го позволяват в рамките на търпимото.
Последният инцидент, който доведе до преминаването му „на частно“, бе малко по-деликатен и той ги доведе до извода, че Ник е прекалено независим и ексцентричен, за да си позволят присъствието му в час. Не се съгласил с казаното от някого и в порядъка на шегата си смъкнал панталоните пред всички. Извикаха ме начаса и още същия следобед обсъдихме случката с Ник. Аз гледах крайно сериозно на нея, докато Ники бе изключително доволен от себе си. „Тури му пепел, мами“. Не. Този път нищо не „турям”, уверих го аз. Бях много разочарована и му казах, че намирам подобно поведение за крайно неподходящо.
— Всички правят това в училище, мами! – настоява той с широката си глупашка усмивка, нямаща нищо общо с ослепителния вариант от сцената. „Всеки“ не го прави, възразявам аз, иначе нямаше да ме извикат в училището.
Прецениха, че Ник малко прехвърля рамките на онова, което са готови да преглътнат. Искаха да го задържат все пак, в състава на ученическата маса, стига да се явява на изпити и изпраща възлаганите на всички писмени работи. Ник остана очарован от това решение на нещата. Повече не си свали панталоните, ако не броим оня концерт в училището на Саманта, когато той бе на осемнадесет години. Аз побеснях, а Саманта сигурно се е вкаменила в оня миг. Но тя го обича толкова много и бе толкова възторжена негова почитателка, че махна с ръка и заяви, че всички го намерили за много забавно. Старата битка на Ник с липсата на задръжки. От време на време търпи по някое поражение. Ако изключим този момент, никога не е свалял панталони на сцената, макар да съм сигурна, че почитателите му и особено ония, които го следват на всички концерти, щяха да останат възхитени.
Много се гордея с кариерата на Ник. Той постигна страшно много за късо време, а „Линк 80“ се прояви изключително добре, ако се има предвид колко млади бяха всички и колко незначителен бе опитът им, когато се събраха. Бях особено горда, когато отидох в Европа, докато Ник правеше голямото си турне, и влязла в един музикален магазин, видях негов компакт-диск на полицата. Това е моето момче… искаше ми се да викна на всички в магазина… вижте, той е звезда! Моето бебче! Колко много е постигнал. Изгряваща звезда. Ярко, кратко сияние в небето на музикалния свят. Комета. Да бе останал там, високо в небето, да изпееш цялата си душа.
≈ 16 ≈
Два предупредителни изстрела
разцепват тишината
Двамата с Джон шокирахме цялото семейство, когато се разделихме през лятото на 1995 година. Ник бе на седемнадесет. Разделихме се през август, но не казахме на децата до септември. Опитахме се да изберем по-подходящо време за оповестяване на тази новина. Но както е при всяка лоша новина, такова време не съществува.
Децата останаха поразени, защото ние бяхме напълно дискретни по повод разногласията си. Нещата помежду ни бяха напрегнати и на моменти ледени в течение на последните три години и може би точно поради тази причина децата си мислеха, че така е било винаги между нас. Понякога и аз си го мислех.
Сметнах деня, в който им казахме, за най-лошия в живота ми. За съжаление, дойдоха и по-лоши.
Казахме им в началото на септември. Всички бяхме съсипани. Това бе краят на една мечта за мен и Джон, краят на едно щастливо, фантастично време за децата. Дълъг път бе изминат до този ден – двамата с Джон не взехме това решение с лека ръка.
А когато казахме на Ник, той почти не обърна внимание. Запази абсолютно самообладание и за разлика от останалите, нямаше ни най-малко вид на впечатлен. Започна обаче с изцепките си отново и това продължи доста дълго, докато го настанихме в болница за две седмици през октомври. Той не разполагаше с необходимата устойчивост, за да приеме събитието. Останалите също не се справяхме особено добре. Трудна зима, трудна година. В края на краищата, всеки според способностите си, всички се приспособихме към новото положение. Двамата с Джон се мъчим да поддържаме връзка и дори се събираме с децата от време на време и най-вече по празници. Времената бяха нелеки за всички нас. За Ник – също. Но приел един път мисълта, той продължи да живее с нея не по-трудно от всички останали.