Изключително ярък спомен от онази година е една зимна вечер, когато споменах пред голяма група приятели по време на вечеря, че Ник страда от маниакална депресия. Те не бяха близки приятели и това бе първият случай да говоря за болестта открито. Смисълът на този важен момент в моя живот се състоеше в това, да кажа на тях, както и на себе си, че аз го обичам такъв, какъвто е, че се гордея с него и приемам покорно белега на Провидението. Хората, пред които го казах, млъкнаха отначало, а после зададоха някакви въпроси. Помня, че отговорих с треперещ глас. Но това бе моята първа стъпка. Това бе началото на края на пазената тайна – започвах да говоря открито за проблема на Ник, вместо да го скривам. Така получих възможност да дам израз на истинската си гордост. Той работеше здравата по онова време, а литият се представяше блестящо. Продължавах да го приемам като лекарството-чудо, което донесе спасение на моето дете. И дори днес бих повторила същото.
През май 1996 година той навърши осемнадесет и това бе за него събитие от голямо значение. Може би дори от прекалено голямо. Ето го символът на свободата, на зрелостта. Очакваше едва ли не оръдейни салюти на първи май, които да накарат всички да го погледнат от един път с други очи. Няма такова нещо, разбира се. Придружителите му продължават да бъдат навсякъде с него, Джули не спира да го наблюдава, той не спира да ходи по лекари, нито престава да взема лекарствата си. Допускам, че в някое скрито кътче на съзнанието си е хранил надеждата, че всичките му проблеми ще си отидат с настъпване на рождения му ден, заедно с изчезването на болестта. А ето че дори на осемнадесет години, той е стегнат в рамките на старите ограничения и това му причинява огромна болка.
Започна да заплашва, че ще си излезе от Джули, където живее вече близо две години и да отказва неща, които се очаква да свърши или за които знае, че трябва да свърши.
— Вече съм на осемнадесет години, не можеш да ме принудиш! – Звучи като петгодишен с тези приказки. След рождения му ден, броят на разправиите рязко нараства. Иска всичко да се промени, а то не се променя. Не може да бъде. Той е все още емоционално по-млад от възрастта си, а задръжките му продължават да си бъдат в окаяно състояние, едва-едва повлияни от лекарствата. Все още е склонен да направи нещо не със света, веднага щом му хрумне. А дори и при младеж без неговите проблеми, осемнадесетата година обикновено не е синоним на пълна независимост. Но на Ник му е дошло до гуша, други да определят правилата, според които трябва да живее. А в болницата, където от време на време постъпва Ник, има хора, които предявяват правата си над такива като него и им обясняват, че те са лицата, оправомощени да вземат решения. Решението, кое той Ник взе през септември бе, да спре литиума, а печалната действителност бе тази, че ние не можехме да го принудим, да върши обратното. От гледна точка на закона поне, той е вече възрастен.
Опитали бяхме да му дадем свобода по други пътища.
Той завърши гимназия през юни. Караше курсове в един местен подготвителен колеж и ние много се гордеехме с това. Джули и семейството й се бяха преместили току-що в една къща, която идеално удовлетворяваше техните и наши нужди. Беше голяма, удобна къща за семейството плюс стая за Ник, ако пожелае да преспи там и „свекървенско“ бунгало в двора, където Ник може да живее самостоятелно и все пак достатъчно близо, за да не се тревожим. Ник може да спи там, стига да е в добро състояние и се държи прилично и той бе възхитен от това.
Независимо от всичко, той имаше нужда да изрази по-шумно възмъжаването си. Отказа категорично да взема лекарството и за всички ни стана ясно, че настъпването на катастрофата е въпрос единствено на време. Не знаехме само, каква точно форма ще приеме тя. Никакви уговорки, предупреждения и дори заплахи не са в състояние да го накарат да промени становището си. Заявява, че се чувства превъзходно, литият го е излекувал и повече няма нужда от него. Типично поведение за маниакално депресивен. Мнозина спират лекарството, защото се чувстват добре и се поддават на измамното убеждение, че заедно със симптомите си е отишла и самата болест. Ник не е по-различен: дните и седмиците отминават, а той става все по труден за общуване и управление. Прилича на отклонен по неправилни релси експрес, който се носи в неизвестна посока. Очаквам с трепет предстоящото. Налага ми се пътуване до Англия, което не мога да избегна. Джули звъни обезумяла. Ник трябва да влезе в болница, но отказва категорично. След като е навършил осемнадесет, няма нужда и това да прави.