Ние вече не можем да го настаняваме в болница, когато решим, че е необходимо или когато трябва да се прецизира количеството на лекарството. Нужно е неговото съгласие, което той, разбира се, не дава. Колкото по-остра става необходимостта, толкова по-упорит е неговият отказ. Този път дъщеря ми Беатрикс отива у Джули, за да прекара часове наред в опити да го убеди, да влезе в болницата. Сигурно са си прекарали страшно весело с него – обаждаха ми се на няколко пъти през нощта. Накрая той се съгласява, за да излезе само след два дни. Аз се прибрах същия ден и веднага отидох при него. Нуждата от помощ бе повече от очевидна. В отсъствие на лекарствата, маниакалното му състояние е изострено до краен предел, а всички знаем, че ще последва съсипваща депресия.
Говоря с психиатъра му, но ръцете ни са вързани. Няма как да докажем, че представлява опасност за самия себе си. Всъщност, никога не е представлявал, а за околните – и дума да не става. Никога не е бил агресивен – просто се държи като луд. На Джули сигурно й е настръхвала косата. Да се живее с маниакален тип е все едно да прекараш отпуската си в маймунска клетка. Определено трудна задача.
Това ми стана пределно ясно, когато ми се обади след около две седмици в четири сутринта. Случи се така, че още работех, което е необичайно дори за мен, но имах една спешна работа за довършване. Ник се интересува, дали може да доведе някакъв приятел за вечеря идната седмица. Казах, че може. После той започна да се обажда на всеки половин час, за да потвърждава идването им. Звучеше дружелюбно и мило, но лудостта му бе вън от съмнение. Обадих се на следващия ден, за да му предложа една идея, която можеше да свърши работа, а можеше и да не свърши. Готова бях на всичко, само и само да го накарам да си вземе лекарствата.
Попитах го без заобикалки, дали има нещо, което иска. Ако подкупът върши работа, така да бъде. Той трябва да започне да взема литий и прозак. Ник мълча дълго и накрая каза, че да, имало нещо, което иска.
— Ще започнеш ли да пиеш лития, ако ти го осигуря?
— Ами да – отвърна безгрижно той. И аз затаих дъх, в очакване да чуя баснословната му прищявка. Човек забравя понякога, какво дете може да бъде Ник. Особено, ако не си взема лекарствата.
— Какво е то?
— Искам рекламни фланелки за състава. – Това ли е? Това ли е всичко?! Готов е да си взема лекарството срещу някакви си фланелки за оркестъра. Щях да заплача. Такова облекчение. Обадих се веднага на лекаря, но той реши поради някакви свои съображения, да изчака до понеделник. Бе нещо от практичен характер, може би свързано с кръвни проби или някакви други резултати, но Ник бе вече шест седмици без литий и лекарят сметна, че може да почака още няколко дни, до началото на другата седмица и аз приех това негово решение. Ник бе само лесно раздразнителен, пренапрегнат и откачен. И след като Джули може да изтрае още три дни, мога и аз.
За уикенда отидох в Л.А. с Том, мъжа, с когото се срещах от около година, единствения, с когото поддържах контакт след раздялата. Ник го харесва много и установи с него светкавичен контакт по типичния си начин. Ник или ви харесва, или не – среден път няма, – а усетът му към хората е невероятно изострен. Влюби се в Том още при първата им среща. Том е праволинеен, мил, интелигентен, изпълнен с достойнство и Ник веднага усети всичко това. Той постоянно ми разправя, колко го харесва и ме подтиква да направя нещо по въпроса.
Прекарахме великолепно в Л.А., макар да поддържах непрекъсната връзка с Ник и Джули. Ник изглежда се бе поукротил и всички очаквахме с нетърпение връщането му към лекарствата в понеделник. Междувременно обаче, ние с Том си прекарваме чудесно с приятели и за пръв път водим сериозен разговор относно бъдещето. Говорим надълго и широко за Ники. Том се тревожи не по-малко от мен. Постоянно говорим за него и Том се интересува от състоянието му, откак научи за болестта.
Връщам се у дома все още с приятно чувство от прекарания с Том уикенд. А в понеделник светът ми се пръсна на парчета, когато Джули звънна сутринта, за да изпищи в слушалката, че Ник е мъртъв. Бърза помощ била там и правили опити да го върнат към живот. Изпаднала в истерия, останала без дъх, ужасена, аз набирам с разтреперана ръка номера на Джон. Веднага след това казвам на Том. Той е съкрушен не по-малко от мен. Последва порой от телефонни разговори.
Медиците успели да възстановят сърдечния пулс, но се наложило да го правят още два пъти по пътя към болницата. Очевидно е взел огромна доза от нещо, но какво точно, защо и как, никой не може да каже. Джули чистела с прахосмукачката, когато я обзело някакво неясно чувство и изтичала в бунгалото, за да го погледне. От бърза помощ казаха, че макар да е бил в безсъзнание часове наред, сърцето вероятно е спряло точно в мига, когато Джули е влязла. Паника обзе всички ни. Двамата с Джон тръгваме към болницата. Том предлага също да дойде, но ситуацията би изглеждала доста странна – казвам, че ще му се обадя по телефона. През целия път се моля, Ник да е жив, когато стигнем. Мислите ми се гонят една друга.