Когато най-после пристигаме в болницата, състоянието на Ник е застрашително. Джули е там и ме чака, след няколко минути пристига психиатърът на Ник, след малко идва и Камила. Аз съм изпаднала в ужас пред перспективата да го загубя.
Доколкото можем да преценим, липсата на литий най-после си е казала думата и той изглежда е посегнал на себе си. За целта е използвал хероин плюс неизвестна комбинация от други опиати и отрови.
Беатрикс пристигна в болницата няколко минути след мен, а Ник е неконтактен и гледа с див поглед в шоковата зала на заведението за спешни случаи, където са го докарали. Предупреждават ме веднага, че състоянието му е критично и дори да оживее, съществува вероятност да остане с постоянна мозъчна травма. Не разпознава никого и нищо, очите са отворени, но сякаш не вижда, не може да говори, размахва ръце и издава ужасяващи звуци. Никога няма да ги забравя. Нещо като животински рев. Не можах да не си помисля, това ли ще е то, ако оцелее? Но една мисъл бързо овладя съзнанието ми. Когато някой разправя, как би предпочел детето му да не оживее в подобна ситуация, този някой никога не е изпадал в подобна. Въобще не ме интересува, дали ще остане невменяем и неподвижен за цял живот – не исках да го загубя. Не ме интересува каква е цената на неговото спасение – готова съм на всичко. Не искам да го загубя. В това съм абсолютно убедена.
Остава в това потресаващо състояние часове наред. А те казаха, че ако ще оцелее, макар и увреден, трябва да дойде на себе си сравнително бързо. Четири-пет часа по-късно не се забелязва никаква промяна. Излизам един-два пъти, за да плача и се обадя на Том. Няма много за казване. Положението изглежда безнадеждно.
Целият медицински екип не спира да работи върху него, но резултат не идва.
Най-накрая, докато Ник продължава да мучи в безсъзнание, аз сядам редом. Вече сме тук цели осем часа. Вземам ръката му в своята и заговарям. Не ме интересува, дали чува или не. Джули също се обажда от време на време: крещи му да дойде на себе си, да ни погледне, да ни чуе. Цялата история е травмираща за нея – тя го е поддържала с външен сърдечен масаж до пристигане на бърза помощ.
Тя го е спасила. Ако бе продължила още пет минути с прахосмукачката, той щеше да си е отишъл. Давах си ясна сметка, колко много й дължа. Самият живот на сина си, ако оцелее, което в оня момент стои под огромна въпросителна.
Говоря цял час близо до ухото му и му повтарям отново и отново, колко го обичам, че съм при него и го чакам. Джон и Беати стоят край нас мълчаливи и безпомощни.
— Хайде, Ники… отвори очи… тук съм… погледни ме, Ники… погледни мами… обичам те, Ники… – Нескончаем поток думи и дълго време всичко изглежда безнадеждно, но аз съм сигурна, че там долу, някъде в черната бездна, където е паднал, той ме чува. Почти съм се отказала, когато Ник обръща към мен тези безумни очи, отново мучи ужасяващо в продължение на цяла минута, а после присвива устни в усилие да произнесе дума. Не знам, дали ме вижда.
— Мммммааммммиии – казва той и аз се разплаках. Прозвуча ужасно, но той каза „мами“. Беше като измъкване от челюстите на смъртта – аз му говоря, а медиците работят върху него. Имах усещането, че го издърпвам от бездната, в която е паднал.
Часове по-късно го преместват в интензивното и той е малко по-добре, но все още нищо не се знае. Имат съвсем бегла представа относно естеството на поетите от него вещества. Представата им за уврежданията, които си е причинил е почти също толкова неясна. Поразил е черния си дроб, бъбреците, гръбначния мозък, оглушал е – може би временно, може и да не е, – краката му са парализирани. Двигателните функции на ръцете са увредени, зрението и може би сърцето. Нямат засега ясна представа за евентуалните поражения на мозъка.
Когато най-накрая си тръгвам, те са на мнение, че ще оживее, макар да е още с един крак в гроба и ще остане там през следващите няколко дни. Отивам за няколко часа у дома при другите деца и им казвам, какво се е случило. Всички са сковани от ужас и тревога за него.