В болницата сме на смени. Джон остава, докато се върна аз, а с Камила и Джули решаваме да стоим при него по осем часа, докато това е необходимо. Беатрикс също ще идва, когато не е на работа.
На следващия ден нещата са по-добри, но съвсем малко по-добри. Правят му хиляди изследвания, а Пол, придружителят му, седи край леглото и плаче като дете. Всички плачем. Моето хубаво момче е стъпило на прага на смъртта, а аз мога само да се досещам, какво го е изпратило там.
Следващата седмица е кошмарна, но състоянието му се подобрява с всеки изминал ден. От невро-интензивно го прехвърлят в кардио-интензивно, а оттам – в урологично интензивно, докато при едно от местенията Ник ме поглежда с оная усмивка, която толкова обичам и казва:
— Защо просто не ме оставят на паркинга, та да мога да пуша? – Много смешно. Иска ми се да го набия, заради това, което направи и го карам да се закълне, че няма да ме напусне. Потръпвам при мисълта за онова, което почти се случи. Признава, че го е налегнала депресията и всичко му дошло до гуша. Не можел да мисли ясно. Неврологът бе започнал да му дава литий и прозак още от постъпване в болницата.
Три дни след идването му в съзнание настъпват Вси Светии и аз домъквам наръч украса за стаята му, една смешна блуза с къс ръкав, както и сладки. Той умира за този празник и не искам да го пропусне. Как можех да знам, че му е последен? Облякла се бях като вещица и носех червена перука, за да му доставя удоволствие.
Този път има късмет. В края на седмицата все още не усеща краката си, но може да ходи, макар и малко вдървено, установиха, че сърцето му е в ред, слухът се възвърна, останалата част от него е все още бъркотия, но опасност за живота няма.
Аз курсирам между болницата и децата у дома по два пъти на ден. Случаят е смразяващ за всички ни, разтърсва ни до самата същност, оставя ни наполовина побеснели, наполовина ужасени от онова, което Ник опита да си направи и почти успя. Мисля, че всички до един бяхме изпълнени с чувства. Особено малките.
Ник остана в болницата за спешни случаи осем дни, но накрая ни помолиха много настойчиво да го преместим. Казаха, че не са в състояние да му помогнат от психиатрична гледна точка, а болницата им не е съоръжена по начин, да му осигури безопасност. Страхуваха се от това, че може да направи нов опит, което ми прозвуча абсурдно. Убедена бях, че е научил урока си. Бе изключително нежен и видимо щастлив, задето е жив – може би литият вече действа или поне прозакът. Посещават го приятели и той изглежда в изключително добро настроение. Останалите от нас и особено Джули и аз, приличаме на парцали – изтощени и смачкани. През целия си живот не бях изпитвала такова напрежение. Лекарите смятаха, че по някакво чудо, той може да се възстанови напълно. Мозъчната му дейност бе невредима, а в организма му не остана никакво трайно увреждане, което наистина си бе цяло чудо. Единствени следи от катастрофата засега са лекото смущение в дейността на черния дроб и наличието на нечувствителни участъци по краката. Казаха, че това състояние може да се задържи в продължение на половин година или повече. Трябва да се подложи на лечение, за да се оправи.
В тази болница положиха изключителни грижи за Ник и аз съм им дълбоко благодарна. На толкова много хора трябва да съм благодарна. На Джули, на хората от бърза помощ, на екипа от шоковата зала, на тези от интензивните отделения, на прекрасния невролог, който прояви истински жив интерес към Ник, както и на изключителната психиатърка, която първа усети естеството на заболяването му. Именно тя предложи да го преместим, при това – бързо. Само за да им угодя, аз се съгласих и осем дни след постъпването си в спешната, Ник бе закаран с линейка в една градска болница с психиатрично отделение. Настаниха го в стая с денонощно наблюдение, а аз вече можех да го посещавам лесно, без да завися от движението по моста или задръстванията на трафика. Това улесни донякъде живота ми и осигури повече време за другите деца у дома. Започнах най-после да се отпускам със съзнанието, че Ник е в добри ръце и няма причини да се тревожа за него. Оставаше да го изправим на крака (в буквалния смисъл), да наблюдаваме черния му дроб и да наситим организма му с достатъчно литий, за да дойде на себе си. В сравнение с преживяното дотук, всичко това изглежда лесно и аз благодаря всеки миг Богу, задето Ник остана между нас.
Когато го балансирахме, Ник е не само в добро разположение на духа, но дори е малко екзалтиран. Приятелите му идват да го видят, а аз затворих очи пред симптомите на опасността. Разглеждах случилото се като инцидент, причинен от липсата на литий. Сигурна бях, че след възстановяване на баланса, това не може да се случи отново. Онова, което изцяло подцених или за което никой не ме предупреди, бе смъртната заплаха, скрита в това заболяване. Според мен, това бе нещо, което ще го тормози цял живот, но в никакъв случай такова, което да го убие. По този въпрос неразбирането ми бе пълно.