По Коледа е отново влязъл в релсите и прави турнета. Моят любовен роман продължава. Децата са се успокоили след шока, който им сервира Ник и всичко сякаш върви добре. Макар сега едно постоянно чувство на несигурност за Ники да дреме у мен. Той ни показа на какво е способен, ако спре лекарствата си. Сега обаче, разполагаме със законното право да го принудим да прави това, в случай че реши да откаже. Той обаче не създава проблеми и го взема съобразно предписанията.
През януари прави късо турне в Л.А., където съставът дава поредица концерти. Аз започвам да се отпускам. Последният кошмар е вече на два и половина месеца зад нас. И ето че една ранна утрин се обажда Джули. Направил го е отново, този път в собствената й къща, под носа й, на метри от децата й. Надрусал се бе до козирката през нощта, но достатъчно късно и достатъчно близо до нея – в самата къща – така че откриването му да е почти сто процента сигурно. Това е зов за помощ. Тя го съживява и този път Ник е на крака, когато пристига бърза помощ. Постъпва в старата болница с психиатричното отделение, но този път решаваме с Джули да не казваме никому, освен на Джон. Време е да елиминираме драмата и се заемем с реалностите на живота.
Оказва се, че нивото на лития, както и това на духа му, са ниски. Литиевият недостиг е бил съвсем малък, но все пак достатъчен, да го подтикне към самоубийството. Независимо от договора на мълчанието, ние си даваме сметка за сериозността на положението. Обсъждам с лекарите не само възможността за попечителство, но и за трайна хоспитализация. Правя го с кървящо сърце, но необходимостта от това е очевидна – явно е, че Ник има нужда от наблюдение, значително по-строго от онова, което можем да осигурим ние. Разговарям с адвокати и един приятел – съдия относно попечителството. За нещастие, съдът няма да определи мен за попечител, а трето лице или пък ще се заеме с тази функция сам. Най-големият ми страх е, че ако те приемат Ник като опасен за себе си, но не за околните, или че предизвиква твърде много неприятности, или че просто не е с всичкия си, аз няма да имам възможност да решавам, какво да направя, за да му помогна. Ако назначат друг попечител, аз загубвам напълно всякакви възможности и Ник би могъл да попадне дори в държавна лудница, без да мога да го измъкна оттам. Въпросът трябва да се обсъди и аз решавам сама да си бъда съветник. Това решение ще го взема аз, след като поговоря с Джон и Джули.
Ник се възстановява изненадващо бързо и създава измамното впечатление, че е нормален.
Обсъждаме с лекарите възможността за по-продължителна хоспитализация, като изтъкваме, че Ник не е като останалите постоянни питомци на лудниците. Той е способен да води нормален живот, радва се на успешна кариера със състава си. Престъпление би било да го заключват. Болничният психиатър обаче посочва, че Ник е по-малко пригоден за нормален живот, отколкото изглежда външно. Трудно е да се повярва това. След продължителна дискусия с психиатрите и юристите, решаваме да не искаме попечителство и след две седмици Ник се връща при Джули.
Болничният психиатър казва на прощаване, че ако успеем да го опазим жив докато навърши тридесет години, ще имаме голям шанс да го задържим жив за отредения му от съдбата срок. Самоубийствата „случайни” или не, са характерни най-вече за края на второто и началото на третото десетилетие. На Ник му трябват „само“ дванадесет години и това ни се струва колкото цял един живот. Всички разговаряме с него и призоваваме на помощ всичко – от разсъдъка до съвестта му. Той пита с тъжен вид лекаря, колко време трябва да взема лекарства. Мисля, че знае отговора на въпроса си, преди да го зададе.
— Цял живот – отвърна лаконично докторът и Ник кимна. Най-после се изправи лице с лице срещу истината, че до смъртта си ще бъде маниакално депресивен. Това е горчив хап за него. Започнахме да го сравняваме с диабета. Казахме му още, че ако пропусне само едно хапче или откаже да го вземе, ще го вкараме в болница и този път ще остане там много дълго. Три опита в рамките на три месеца са плашеща статистика. И аз бях уплашена.
Преди да излезе от болницата, му написах едно писмо. Той ми бе писал, за да се извини и протестира срещу престоя си в болницата и както обикновено, аз се опитах да повлияя чрез собствения си разсъдък на неговия, както и на сърцето му:
Четвъртък вечер
30 януари 1997
Любими мой Ник,
Днешното ти писмо ме трогна толкова много и аз те обичам толкова силно, че нямам думи да го изразя. Чудесно е, че си се сетил да ми пишеш, да споделиш чувствата си с мен и да помолиш за извинение, заради тревогите, които ми причини. Искам да знаеш, сега и винаги, колко невероятно горда съм с теб, такъв, какъвто си, като личност. Ще бъда много, много горда с теб и ако успееш в музиката и мисля, че талантът ти е огромен – но това е допълнително – аз се гордея с теб и сега, в тая минута, без да си постигнал нещо забележително в тоя живот, защото съм убедена, че си прекрасен, изключителен човек, какъвто си бил винаги, какъвто ще бъдеш винаги и какъвто си сега, в този момент.