Обикновено Джули е тази, която се стреми да му осигури повече независимост. Тя е първата, която го насърчава да се заеме със състава, докато аз съм винаги по-колеблива, по-скептично настроена, по-притеснителна. Но тя си дава сметка, по-ясно и от мен, колко важно за него е да добие усещане за успех, за нещо постигнато, за свобода. Да бих могла, аз щях цял живот да го държа увит в памук. Той бе „моето бебче“. Знам, че тя е права, когато иска да му даде ако не друго, то поне една илюзия за независимост. Ако ще изкара цял живот с едно заболяване, цел за всички нас е, да помогнем този живот да бъде нормален или поне толкова нормален, колкото е възможно. И турнето е едно средство, да се направи именно това. И най-вече, то е нещо, което Ник иска от цялата си душа, нещо, за което е положил огромен труд. И сякаш обезпокоена за него, този път Джули се тревожи повече от мен. Този път аз съм тази, която е убедена, че Ник ще се справи. И както обикновено, постигаме равновесие на становищата. Подобни разговори бяхме водили по повод бунгалото на Ник.
Аз бях на мнение, че той трябва да се наблюдава по-непосредствено, отколкото това е възможно, ако нощува сам в отделна сграда.
Гледачите му си отиват късно вечер, за да дойдат отново на следващата сутрин. Но според Джули, той има нужда от свобода и личен живот. Има нужда да се чувства възрастен. Той живее в толкова плътно обкръжение и наблюдението върху му е така осезателно, че понякога му идва до гуша, а ние рядко имаме възможност, да го накараме да се чувства самостоятелен. Отделната „свекървенска” постройка, почти долепена до основната къща, дава възможност да се поддържа тази илюзия. Той е направо влюбен в нея. В някои случаи тя е права в свързаните с Ник идеи, а друг път аз съм по-склонна да се поддам на онова, което Ник нарича „твоята параноя“. Той направи опит да се самоубие в бунгалото, но същото направи и насред къщата й. Както и в заключената болнична стая. Така че, прави бяхме и двете – той има нужда от независимост, в безопасната степен, която можем да постигнем, но има нужда и от непрестанно наблюдение. Тази разделителна линия, тази висша еквилибристика, се налучква изключително трудно при Ник.
Джули винаги е подкрепяла действията му свързани с музикалната кариера, дори когато аз бивах против. В началото не обърнах много-много внимание на всичко това, убедена, че става дума за мимолетно увлечение и водена от схващането, че музикалните среди не са особено привлекателни и не биха му повлияли добре. Но в случая Джули се оказа напълно права. Музиката е жизнената сила, която го мобилизира и донесе щастие в живота му. Той живееше заради нея. Винаги съм се радвала, че мнението на Джули надделя. Радваше се и Ники.
Във всеки случай, когато тръгна на турне онова лято, мисля, че и двете с Джули хранехме смесени чувства и тайни съмнения. Но този път бях напълно убедена, че Ник ще се справи. И към момента на тръгването, същото започна да мисли и Джули. Ник не е бил така добре никога.
Коди докладва по няколко пъти на ден, за да съобщи, че всичко е наред, макар момчетата да се оплакват от жегата, колата, храната, дългите преходи, обичайните несгоди на продължителните пътешествия. Нищо от това не ни изглежда необикновено. След десет дни обаче, Джули звъни по телефона в Европа. Вече сме говорили много пъти преди това. Рядко е имало ден, дори когато той си бе вкъщи, без да се проведат няколко телефонни разговора помежду ни, било за да се убедим, че всичко при него е наред, било да обсъдим действията си в случай, че не е.
Този път гласът на Джули издава тревога. Ник изглежда притеснен и ядосан от оплакванията на някои членове на групата. Изненадващо ми съобщава, че според нея, турнето му идва твърде нанагорно и споменава възможността да го прекъснем и приберем у дома преждевременно. Когато я питам, случило ли се е нещо конкретно, което я кара да разсъждава така, излиза че по-скоро става дума за лошо предчувствие. А аз вярвам на нейните инстинкти.
На следващия ден Ник й доверява, че се чувства потиснат и сам започва да мисли, че няма да може да се справи. Чула това, аз се притеснявам. Но от друга страна знам, колко променливи са неговите настроения. Той с напълно в състояние да каже, че иска да спре и миг по-късно да се бие със зъби и нокти за правото да продължи. Имах усещането, че ако го приберем у дома, начинът по който това би се отразило на едва начеващата му кариера, ще се стовари върху него по-късно и ще го съсипе. Този път аз съм на мнение, че трябва да продължи, като вярвам, че може да го направи. Страхувам се, че ако напусне групата, цял живот ще го гнети чувството, че се е провалил, че е негоден за нищо. Не е лесно да се преценят вярно рисковете на кое да е от двете решения.