Лицето на Пит дю Той почервеня. Не си ли знаеше това момиче мястото? Докъде щяха да стигнат, ако всеки срещнат определяше кое е правилно и кое не? Мразеше я повече от всякога, но не успяваше да измисли как да й отвърне. Затова каза:
− Доста говорихме за теб в офиса.
− Аха – рече Номбеко.
− Смятаме, че не ни оказваш достатъчно съдействие.
Номбеко разбра, че е на път да бъде изритана точно като своя предшественик.
− Аха – повтори тя.
− Боя се, че трябва да те върнем обратно при чистачите.
Това всъщност бе повече, отколкото бяха предложили на предшественика й. Номбеко си помисли, че този ден асистентът трябва да беше в добро настроение.
− Аха – отново рече тя.
− „Аха“ ли е единственото, което имаш да кажеш? – попита Пит дю Той ядосано.
− Ами не, бих могла, разбира се, да ви кажа какъв идиот сте, но да ви накарам да го проумеете ще бъде почти невъзможно – годините, прекарани сред чистачите на тоалетни, са ме научили на това. И тук има идиоти, трябва да знаете. По-добре просто да си тръгна, за да не ми се налага повече да ви виждам, господин Пит дю Той – заключи Номбеко и направи точно това.
Изрече тези думи с такава скорост, че асистентът не успя да реагира, преди момичето да изхвърчи навън. Беше немислимо да тръгне да я търси между бараките. Що се отнасяше до него, тя можеше да продължи да се крие сред боклуците, докато туберкулозата, наркотиците или някой от другите неграмотници не сложеше край на живота й.
− Пфу – изсумтя Пит дю Той и кимна на телохранителя, на когото татко бе платил.
Време беше да се върне към цивилизацията.
Разбира се, не само началническата длъжност се изпари в хода на този разговор с асистента, но и работата като цяло. А в това число и последната заплата на Номбеко.
Малкото й вещи бяха в раницата – чифт дрехи, три от книгите на Табо и двайсетте пръчици сушено месо от антилопа, които тъкмо бе купила с последните си пари.
Вече беше чела тези книги и ги знаеше наизуст. Ала имаше нещо приятно в тях, в самото им съществуване. Приблизително както с колегите от тоалетните. Само че точно обратното.
Беше вечер и въздухът бе хладен. Номбеко облече единственото си яке. Легна върху единствения си дюшек и се зави с единственото си одеяло (бе използвала единствения си чаршаф, за да покрие трупа на Табо).
На следващата сутрин щеше да тръгне.
И изведнъж осъзна накъде.
Предишния ден беше чела за това място във вестника. Щеше да отиде на улица „Андрис“ 75 в Претория.
Националната библиотека.
Доколкото й беше известно, този район не бе забранен за чернокожи и с малко късмет щеше да влезе вътре. Какво можеше да направи след това, освен да диша и да се наслаждава на гледката, не знаеше. Ала като за начало бе достатъчно. А и чувстваше, че оттам нататък литературата ще я води.
С тази мисъл заспа за последен път в бараката, която пет години по-рано бе наследила от майка си. С усмивка на уста.
Това не се бе случвало никога преди.
Когато утрото дойде, тя потегли. Чакаше я дълъг път. Първата разходка в живота й извън Совето щеше да е дълга деветдесет километра.
След шест часа и двайсет и шест от деветдесетте километра Номбеко стигна до Централен Йоханесбург. Това беше един друг свят! Повечето хора наоколо бяха бели и всички поразително приличаха на Пит дю Той. Тя се озърташе с интерес. Имаше неонови табели, светофари и голяма бъркотия. И лъскави нови коли, каквито не беше виждала преди. Когато се обърна, за да се огледа за още непознати неща, забеляза, че една от тях се е запътила с пълна скорост по тротоара към нея.
Номбеко успя да си помисли, че колата е хубава.
Ала не успя да помръдне от мястото си.
***
Инженер Енгелбрехт ван дер Вестхойзен бе прекарал следобеда в бара на хотел „Хилтън Плаза“. След това седна в новия си „Опел Адмирал“ и потегли на север.
Ала не е лесно, и никога не е било, да се шофира с литър коняк в кръвта. Инженерът не стигна по-далеч от следващата пресечка, където загуби контрол над опела и се качи на тротоара и – по дяволите! – не блъсна ли някаква чернилка?
Момичето под колата на инженера се казваше Номбеко и беше бивша чистачка на външни тоалетни. Петнайсет години и един ден по-рано се бе появила на бял свят в тенекиена барака в най-големия бедняшки квартал на Южна Африка. Заобиколена от алкохол, разтворител и хапчета, от нея се очакваше да поживее малко, след което да умре в калта сред клозетите в сектор Б в Совето.
Само че тъкмо Номбеко успя да се измъкне. Напусна бараката си за пръв и последен път.