Само че суверенът гледаше някъде покрай Ингмар. Сякаш не го виждаше и затова не можеше да приеме любовта му. Ингмар безкрайно много искаше да срещне погледа на краля. Да го помоли за прошка, задето не му бе казал „благодаря“ онзи път, когато беше едва на четиринайсет години. Да му засвидетелства безграничната си преданост.
Да, безкрайно много го искаше. И това желание ставаше все по-важно и по-важно… да го погледне в очите, да поговори с него, да му стисне ръката.
Все по-важно и по-важно.
И още по-важно.
В крайна сметка кралят не ставаше по-млад. Скоро щеше да е прекалено късно. Ингмар Квист не можеше да продължава да чака някой ден монархът да прекрачи прага на пощенската станция в Сьодертеле. Бе мечтал за това през всичките тези години, ала сега бе започнал да проумява реалността.
Кралят нямаше как да намери Ингмар.
Оставаше Ингмар да намери краля.
След това с Хенриета щели да си направят дете, обещаваше той.
***
Поначало бедното съществуване на семейство Квист ставаше все по-бедно и по-бедно. Парите се изпаряваха заради опитите на Ингмар да се добере до краля. Пишеше му същински любовни писма (пликовете бяха облепени с ненужно много пощенски марки), обаждаше се по телефона (без да успее да стигне по-далеч от един нещастен дворцов секретар, разбира се), изпращаше сребърни украшения, които бяха любимите на Негово Величество (като по този начин издържаше недотам почтения баща на пет деца, който отговаряше за регистрирането на всички подаръци за суверена). Освен това ходеше на тенис мачове и посещаваше почти всички събития, където можеше да се предположи, че Густав V ще присъства. Независимо от многобройните скъпи пътувания и входни билети обаче Ингмар никога не се озова достатъчно близо до своя крал.
Семейните финанси не се подобряваха и от факта, че разтревожена от случващото се, Хенриета започна да прави като мнозина по онова време, а именно да пуши по една-две кутии цигари „Джон Силвър“ на ден.
На началника на Ингмар така му бе омръзнало да слуша бръщолевенията за проклетия монарх и неговите достойнства, че всеки път, когато Квист искаше да си вземе отпуск, му даваше разрешение още преди да е успял да формулира молбата си.
− Ъъъ, господин главен счетоводител, ще ми позволите ли да изляза в двуседмичен отпуск в най-скоро време? Ще...
− Съгласен.
В работата бяха започнали да наричат Ингмар с инициалите вместо с името му. За ръководителите и колегите си беше IQ7.
7 От англ. IQ – коефициент за интелигентност. – Б. пр.
− Желая ви късмет с каквато и идиотщина да смятате да се захванете този път, IQ – добави главният счетоводител.
Ингмар не го беше грижа, че му се подиграват. За разлика от живота на колегите му в пощенската станция в Сьодертеле, неговият имаше цел и смисъл.
Ингмар направи още три сериозни опита, преди всичко да се обърне с главата надолу.
Първо, отиде до двореца „Дротнингхолм“8, облечен в униформата си на пощенски служител, и позвъни.
8 Частната резиденция на шведското кралско семейство и известна туристическа забележителност в покрайнините на Стокхолм. – Б. пр.
− Добър ден. Казвам се Ингмар Квист, изпратен съм от Кралската поща с известие лично за Негово Величество. Бихте ли били така любезен да му съобщите? Ще чакам тук – каза на намиращия се на пост пред входа пазач.
− Ама на вас да не ви хлопа дъската? – попита той в отговор.
Последва безсмислена размяна на реплики и накрая Ингмар бе помолен незабавно да си тръгне. В противен случай пазачът щял да се погрижи господинът да бъде напъхан в един кашон, опакован и изпратен обратно в пощенския клон, откъдето идвал.
Ингмар се засегна и в яда си спомена нещо за предполагаемия размер на половия орган на пазача, а после хукна да бяга, следван по петите от кралския служител.
Измъкна се, отчасти защото беше малко по-бърз от преследвача си, ала преди всичко защото последният трябваше да се върне на поста си, тъй като имаше нареждане никога да не оставя входа без надзор.
След тази случка Ингмар цели два дни се навърташе около високата три метра ограда, като се стараеше да не попада в полезрението на глупака пред входа, който не искаше да осъзнае кое беше в най-голям интерес на краля, но най-сетне се отказа и се прибра в хотела, служещ за щабквартира на цялата операция.
− Да приготвя ли сметката ви? – попита служителят на рецепцията, понеже от самото начало подозираше, че точно този гост не възнамерява да постъпи както му е редът и да си плати.
− Да, благодаря – отвърна Ингмар и отиде в стаята си, където си събра багажа и напусна хотела през прозореца.