Това, което последва, се бе запечатало така ясно в съзнанието на Хенриета, че тя и след години можеше да го разкаже в подробности, тъй като съпругът й го беше повтарял до края на живота й.
Ингмар се изправи, отиде до Негово Величество, представи се като верен поданик от Кралската поща, намекна за възможността да пийнат по нещо заедно или може би да изиграят партия тенис и завърши с предложението двамата мъже да си стиснат ръцете.
Кралят обаче не реагира така, както Ингмар бе очаквал. Първо, той отказа да стисне ръката на непознатия мъж. Второ, дори не благоволи да го удостои с поглед. Вместо това гледаше покрай него в далечината, точно както на десетките хиляди пощенски марки, които бяха минали през ръцете на Ингмар по време на работа. А накрая заяви, че при никакви обстоятелства не възнамерява да общува с някакъв разносвач от пощата.
Всъщност кралят бе твърде издигнат, за да изрича онова, което мисли за своите поданици. Още от дете бе обучаван в изкуството да засвидетелства на хората си уважение, каквото те по принцип не заслужаваха. Ала сега даде воля на това, което мислеше, от една страна, защото вече всичко го болеше, а от друга, защото му бе коствало големи усилия да го таи през целия си живот.
− Но, Ваше Величество, не разбирате – опита се да каже Ингмар.
− Ако не бях сам, щях да помоля моите придружители да обяснят на мошеника пред мен, че много добре съм разбрал – рече кралят, като по този начин избегна необходимостта да се обърне лично към нещастния си поданик.
− Но… − настоя Ингмар, ала не можа да продължи, тъй като в следващия момент монархът го удари по челото със сребърния си бастун и му каза: „Нà ти!“.
Ингмар се приземи на задните си части и така даде възможност на Негово Величество необезпокоявано да продължи разходката си. Поданикът седеше на земята, докато Густав V се отдалечаваше.
Ингмар бе съкрушен.
За двайсет и пет секунди.
После се изправи бавно и дълго гледа след своя крал.
− Разносвач ли? Мошеник ли? Ще видиш ти кого ще наричаш разносвач и мошеник.
Ето как всичко се бе обърнало с главата надолу.
Глава 3
За едно строго наказание, една вечно неразбрана държава и три всестранно развити китайски момичета
СПОРЕД АДВОКАТА НА Енгелбрехт ван дер Вестхойзен чернокожото момиче било тръгнало право към улицата, затова неговият клиент нямал друг избор, освен да отбие. Следователно катастрофата била по нейна вина, не на шофьора. Инженер Вестхойзен бил просто жертва, нищо повече. Пък и момичето се движело по тротоар само за бели.
Служебно назначеният адвокат на Номбеко не я защити, защото бе забравил да се яви в съда. А тя предпочете да не казва нищо, най-вече поради факта, че имаше фрактура на челюстта, което възпрепятстваше желанието й да говори.
Номбеко щеше да бъде защитавана от съдията. Той укори господин Ван дер Вестхойзен за това, че съдържанието на алкохол в кръвта му е било поне пет пъти над допустимото при шофиране. Допълни, че чернокожите също можели да се движат по този тротоар, дори и да не се считало за уместно. Ала ако момичето наистина било тръгнало към улицата – а по този параграф нямало основание за съмнение, тъй като господин Ван дер Вестхойзен бил заявил под клетва, че точно така стоели нещата, – все пак до голяма степен вината била у нея.
Присъдата възлизаше на пет хиляди ранда за психическата травма, нанесена на инженера, плюс още две хиляди за вдлъбнатините по колата му вследствие на катастрофата.
Номбеко бе в състояние да плати както глобата, така и ремонта на колкото вдлъбнатини се наложеше. Би могла да си позволи да купи и нова кола на инженера. Дори десет. Всъщност тя беше изключително богата – нещо, което никой в съдебната зала, или където и да било другаде, не би имал основание да предполага. Още в болницата, с помощта на ръката, която можеше да движи, се беше уверила, че диамантите са в подплатата на якето.
Ала фрактурата на челюстта не беше основната причина да запази мълчание. В известен смисъл диамантите бяха крадени. Вярно, от мъртъв мъж, но все пак. А и бяха диаманти, не пари в брой. Ако извадеше един от тях, щяха да й вземат всичките и в най-добрия случай да я затворят за кражба, в най-лошия – за съучастие във въоръжен грабеж и убийство. Ситуацията, накратко, не беше проста.
Съдията внимателно изучи Номбеко с поглед и видя нещо друго в безпокойството, изписано на лицето й. Каза, че момичето не изглеждало като да разполага с каквито и да било средства и че можел да я осъди да изплати дълга си под формата на работа при Ван дер Вестхойзен, ако инженерът сметнел такава уговорка за подходяща. Те двамата веднъж вече били приложили подобно споразумение и доколкото било известно на съдията, нещата се развили доста добре.