***
Енгелбрехт ван дер Вестхойзен беше доволен от новата чистачка, която провидението му бе изпратило. Тя успя да свърши доста работа още докато левият й крак беше в гипс, а дясната ръка – в превръзка през врата. Както и да й беше името.
Отначало я наричаше „Чернилка 2“, за да я различава от другата чернокожа жена в базата, която чистеше на външния периметър. Ала когато епископът от местната Реформаторска църква чу това обръщение, го порица. Чернокожите заслужавали повече уважение.
Цели сто години по-рано Църквата беше позволила на чернокожите да присъстват на светите литургии за причастие на белите, макар и да трябваше да чакат реда си най-отзад, докато не станаха толкова много, че спокойно можеха да се строят отделни църкви за тях. Според епископа Реформаторската църква нямало как да бъде винена, задето черните се размножавали като зайци.
− Уважение – повтори той. – Помислете върху това, господин инженер.
Думите на епископа впечатлиха Енгелбрехт ван дер Вестхойзен, но не направиха името на Номбеко по-лесно за запомняне. Затова, когато се обръщаше към нея, я наричаше „кактибешеимето“, а когато говореше за нея… всъщност нямаше никакво основание да споменава личността й.
Форстер беше идвал на посещение вече два пъти, като неизменно се бе усмихвал приятелски, ала негласното му послание бе, че ако в скоро време шестте бомби не бъдат в базата, можеше да се случи така, че и инженер Вестхойзен да не бъде там.
Преди първата среща с министър-председателя той възнамеряваше да заключи тази какйбешеимето в шкафа за метли. В базата не беше забранено да има чернокожи и цветнокожи прислужници, стига никога да не излизаха в отпуск, но на инженера не му се нравеше присъствието им.
Недостатъкът на този план обаче беше, че тогава тя не би могла да се намира в близост до него, а той бързо бе осъзнал, че да я държи около себе си не е чак толкова лоша идея. По неразбираеми причини в главата на това момиче постоянно се случваше нещо. Тази какйбешеимето определено беше много по-нахална, отколкото бе допустимо, и нарушаваше всички възможни правила. Например без разрешение бе стояла в библиотеката на изследователската база и дори беше изнасяла книги от там. Първоначално инженерът възнамеряваше да сложи край на тази дейност и да уведоми отдела по сигурността, който да разследва случая. За какво й бяха на една неграмотница от Совето книги?
Ала установи, че тя всъщност четеше онова, което бе взела със себе си. Така нещата станаха още по-странни – четенето не беше сред характерните черти на неграмотниците в страната. След това видя какво четеше, а именно всичко, включително и сложни трудове по математика, химия, електротехника и металургия (все области, в които самият инженер трябваше да се е задълбочил). Когато веднъж я хвана на местопрестъплението, забила нос в една книга, вместо да търка пода, забеляза, че тя седеше и се усмихваше над някакви математически формули.
Гледаше, кимаше и се усмихваше.
Наистина възмутително. Самият той не бе усетил радостта от изучаването на математика. Или на каквато и да било друга дисциплина. Независимо от това бе имал късмета да изкарва отлични оценки в университета, където баща му беше главен дарител.
Инженерът бе наясно, че не е нужно човек да знае всичко по всички въпроси. Издигането до върха не беше трудно с добри оценки, подходящ баща и използване на чужди знания и умения за своя собствена облага. Ала за да се задържи там, този път трябваше да постигне и резултати. Е, не лично той, а изследователите и техниците, които се бе погрижил да назначи и които в момента се блъскаха денонощно от негово име.
И изследователският екип действително напредваше. Инженерът беше сигурен, че съвсем скоро ще отстранят няколкото оставащи технически проблема, та тестовете на ядрените оръжия да могат да започнат. Ръководителят на екипа не беше глупав. За сметка на това бе изключително досаден – държеше да докладва на инженера и най-малката подробност в развитието на работата и всеки път очакваше мнението му.
Тук в цялата картина се появяваше и тази какйбешеимето.
Позволявайки й свободно да разлиства книгите в библиотеката, той бе отворил широко вратата към математиката и тя поглъщаше всичко, свързано с алгебрични, трансцендентни, имагинерни и комплексни числа, константата на Ойлер, диференциални и диофантови уравнения и безкрайно (∞) много други сложни и заплетени неща, повече или по-малко неразбираеми за самия него.
С времето Номбеко би могла да се издигне до дясната ръка на шефа, стига да не беше жена и най-вече да нямаше неподходящ цвят на кожата. На този етап трябваше да се задоволи с неясната длъжност „чистачка“, ала паралелно с чистенето четеше и дебелите като тухли описания на възникнали проблеми, резултати от тестове и анализи, които ръководителят на изследователския екип изпращаше. С други думи, всичко онова, което инженерът не успяваше да проумее сам.