− За какво става въпрос в тая глупост? – попита Вестхойзен един ден и пъхна поредната купчина документи в ръцете на чистачката си.
Номбеко ги прочете и му предаде съдържанието им.
− Това е анализ на ефектите от статичното и динамичното свръхналягане при бомби с различна мощност.
− Говори така, че да те разбере човек – рече той.
− Колкото по-мощна е бомбата, толкова повече сгради ще хвръкнат във въздуха – обясни Номбеко.
− Че това не е ли ясно и за някоя планинска горила? Само от идиоти ли съм заобиколен? – сопна се инженерът, обърна един коняк и каза на чистачката си да се разкара.
***
Номбеко смяташе, че като за затвор „Пелиндаба“ е почти прекрасно място. Собствено легло, достъп до тоалетна с казанче вместо отговорността за почистването на четири хиляди външни клозета, две яденета на ден и плодове за обяд. И собствена библиотека. Или по-точно, библиотеката не беше нейна, но никой освен Номбеко не се интересуваше от нея. Не беше и особено богата, далеч от нивото, на което си представяше, че е тази в Претория. И някои от книгите по лавиците бяха или остарели, или ненужни, или и двете. Ала все пак беше библиотека.
Затова тя продължи сравнително бодро да изтърпява наказанието, което бе получила за лошата си преценка да се остави да бъде блъсната на тротоар от един натряскан мъж в онзи зимен ден в Йоханесбург през 1976 година. Животът й в момента беше във всяко отношение по-добър от това да изпразва кофи с изпражнения на най-голямото човешко бунище в света.
Когато минаха достатъчно месеци, дойде време да започне да брои годините. Разбира се, отделяше по някоя и друга мисъл за въпроса как би могла да се измъкне от „Пелиндаба“ преждевременно. Щеше да бъде истинско предизвикателство да преодолее оградите, минното поле, кучетата и алармата.
Да прокопае тунел?
Не, тази идея беше толкова глупава, че веднага я отписа.
Да се качи скришом в нечия кола?
Не, всеки, който пътуваше нелегално, щеше да бъде открит от немските овчарки на пазачите и тогава можеше единствено да се надява първото ухапване да бъде по гърлото, така че това, което ще последва, да не е прекалено мъчително.
Да подкупи някого?
Може би… ала щеше да има само един шанс, а този, върху когото избереше да изпробва идеята, бе най-вероятно типично по южноафрикански да вземе диамантите и да я издаде.
Тогава да открадне нечия чужда самоличност?
Да, това можеше и да се получи. По-трудно щеше да й бъде да открадне нечий цвят на кожата.
Номбеко реши да остави мислите за бягство на заден план. В крайна сметка може би единственият й шанс бе да стане невидима и да се снабди с крила. Само крила нямаше да са й достатъчни, защото тогава щеше да бъде застреляна от осемте пазачи в четирите кули.
Тъкмо беше навършила петнайсет, когато бе затворена зад двете огради и минното поле, и наближаваше седемнайсет, когато инженерът тържествено съобщи, че й е уредил валиден южноафрикански паспорт, макар и да е черна. Всъщност без паспорт вече нямаше да може да получава достъп до всички коридори, което не допадаше на мързеливия инженер. Южноафриканските служби за сигурност определяха правилата, а Вестхойзен знаеше за какво си струваше да се бори и за какво не.
Той остави паспорта на съхранение в чекмеджето на бюрото си и тъй като изпитваше непреодолима нужда да се налага на другите, театрално заяви, че е принуден да го държи заключен.
− За да не ти щукне, кактибешеимето, да бягаш. Без паспорт не можеш да напуснеш страната и така винаги ще те намерим, рано или късно – каза с неприятна усмивка.
Номбеко отвърна, че името й, както и да било, се намирало в паспорта, в случай че инженерът бил любопитен, също и че по негово нареждане отдавна отговаряла за шкафа с ключовете му. В който бил и този за чекмеджето на бюрото.
− И въпреки това не съм избягала – додаде и си помисли, че по-скоро пазачите, кучетата, алармата, минното поле и дванайсетте хиляди волта в оградите я възпираха да го стори.
Инженерът погледна свирепо чистачката си. Ето че пак се държеше нахално. Направо можеше да вбеси човек. Особено като се има предвид, че винаги беше права.
Проклето същество.
Двеста и петдесет души работеха на различни нива за най-секретния от секретните проекти. Номбеко бързо бе успяла да установи, че на инженера му липсва талант във всичко, освен в това да се облагодетелства на чужд гръб. И имаше късмет (чак до деня, в който вече нямаше).