На определен етап от работата един от най-сложните проблеми беше постоянното изтичане при опитите с уранов хексафлуорид. На стената в кабинета си инженер Ван дер Вестхойзен бе окачил една черна дъска, върху която чертаеше линии и стрелки, мъчеше се с формули и някое и друго уравнение, за да изглежда, сякаш мисли. Седеше в креслото си и мърмореше „водородосъдържащ газ“, „уранов хексафлуорид“, „изтичане“, разнообразявани с псувни както на английски, така и на африканс. Навярно Номбеко трябваше да го остави да мърмори колкото си иска, тя беше там, за да чисти. Ала накрая все пак не се сдържа:
− Не съм сигурна какво точно означава водородосъдържащ газ и не съм чувала почти нищо за уранов хексафлуорид. Но виждам от трудноразбираемите ви писания на дъската, че имате автокаталитичен проблем.
Инженерът не отвърна, но хвърли поглед към вратата, водеща към коридора, за да се увери, че там не стои никой, който да чуе как той, за пореден път, щеше да бъде дълбоко озадачен от това чудато същество.
− Означава ли мълчанието ви, че мога да продължа? По принцип желаете да говоря само когато сте ме попитали нещо.
− Да, давай! – подкани я инженерът.
Номбеко се усмихна и каза, че според нея, както и да се наричали различните величини, не било проблем да бъдат използвани в математически уравнения.
− Водородосъдържащия газ ще означим с А, а урановият хексафлуорид ще бъде Б – обясни тя.
След това изтри безсмислиците на Вестхойзен и написа уравнението за скоростта на автокаталитична реакция от първи тип.
Като видя, че инженерът просто гледа с празен поглед към дъската, илюстрира следващите си разсъждения, начертавайки една S-образна крива на насищане.
Когато приключи с това, осъзна, че Вестхойзен не проумяваше повече от написаното от който и да било чистач на външни тоалетни. Или пък някой асистент от отдел „Чистота“ към общината на Йоханесбург.
− Моля ви, господин инженер – рече Номбеко. – Опитайте се да вникнете, защото имам да мия подове. Газът и флуоридът не се чувстват добре заедно и тяхното неразбирателство се изплъзва от контрол.
− Как може да се разреши това? – попита инженерът.
− Не знам – отговори Номбеко. – Не съм мислила по въпроса. Тук съм, както вече казах, за да чистя.
В този момент прага на вратата прекрачи един от многобройните квалифицирани служители на Вестхойзен. Бе изпратен от ръководителя на изследователския екип с добри новини. Екипът установил, че проблемът е автокаталитичен, което е довело до химически замърсявания във филтъра на производствената машина, и скоро щял да представи решение.
Служителят можеше да си спести цялата тази информация, защото на дъската зад чернилката с парцала видя какво бе надраскал инженерът.
− Аха, вие вече сте стигнали до резултатите, които дойдох да ви съобщя. В такъв случай няма да ви притеснявам – каза той и си тръгна.
Вестхойзен седна зад бюрото си, без да продума, и си наля още една водна чаша „Клипдрифт“.
Номбеко подхвърли, че това си било чист късмет. Сега щяла да го остави на мира, имала само два въпроса. Смятал ли инженерът, че ще е подходящо, ако тя предложи математически анализ на метод, чрез който екипът би могъл да увеличи капацитета на обогатяване от дванайсет хиляди единици работа за разделяне годишно на двайсет хиляди, с обеднен остатък от 0,46%? Той кимна.
И би ли бил така добър да поръча нова четка за под за кабинета си, понеже кучето му било разръфало старата?
Инженерът отговори, че нищо не обещава, но ще види какво може да направи.
Тъй като, така или иначе, беше затворена и нямаше друга алтернатива, Номбеко смяташе, че би могла да се съсредоточи върху положителните страни на съществуването си. Например щеше да е вълнуващо да види колко дълго ще издържи инженерът измамник, без да бъде разкрит.
А и като цяло не можеше да се оплаче. Четеше книгите си, когато никой не гледаше, миеше подове, изпразваше няколко пепелника, запознаваше се с анализите на изследователския екип и ги предаваше на инженера във възможно най-опростен вид.
Свободното си време прекарваше заедно с другите от помощния персонал. Те принадлежаха към малцинство, което бе по-трудно за класифициране от режима на апартейд. Според правилата спадаха към „разни азиатци“, или по-точно китайци.
Китайците се бяха озовали масово в Южна Африка почти сто години по-рано, в период, когато страната се нуждаела от евтина работна ръка (която освен всичко не се оплаква твърде много) за златните мини в покрайнините на Йоханесбург. Това вече бе история, но китайските колонии се бяха задържали, а езикът им процъфтяваше.