Трите китайски момичета (малката, средната и голямата сестра) вечер бяха затворени в базата заедно с Номбеко. Отначало бяха сдържани, ала тъй като маджонг се играе по-добре от четирима, отколкото от трима, прецениха, че може би си струва да опитат. Пък и момичето от Совето явно не беше толкова глупаво, колкото имаха основание да смятат, съдейки по това, че не е китайка.
Номбеко с желание се включи и скоро знаеше почти всичко за понг, конг, чоу14, за различните ветрове и посоки. Притежаваше предимството, че може да запомни всички сто четирийсет и четири блокчета, затова печелеше три от четири партии и подаряваше четвъртата на някое от другите момичета.
14 Комбинации от различен брой блокчета или плочки при игра на маджонг. – Б. пр.
Всяка седмица прекарваха и известно време, през което тя им разправяше какво се бе случило по света след предишната им среща, според това какво бе успяла да подочуе тук-там по коридорите и през стените. От една страна, новинарският й бюлетин не беше изчерпателен, но от друга, аудиторията не бе от най-взискателните. Веднъж например Номбеко разказа как Китай току-що бил взел решение да премахне забраната върху Аристотел и Шекспир в страната и момичетата заявиха, че и двамата със сигурност щели да са много щастливи от този факт.
През вечерите, посветени на новини и маджонг, посестримите по нещастие се сприятелиха. А знаците и символите по блокчетата вдъхновиха момичетата да научат Номбеко на своя китайски диалект. Всички се смееха на ученолюбивостта й и на недотам блестящите опити на сестрите да овладеят езика кхоса15, който тя знаеше от майка си.
15 Един от официалните езици на Южна Африка, който се говори от около 18 % от населението. – Б. пр.
От историческа гледна точка моралът на трите китайски момичета беше по-съмнителен от този на Номбеко. Те се бяха озовали при инженера по приблизително същия начин като нея, само че за период от петнайсет години вместо за седем. Случи се така, че го срещнаха в един бар в Йоханесбург – той се опита да свали и трите наведнъж, но разбра, че им трябвали пари за болен роднина, затова искали да му продадат… не телата си, а една ценна семейна реликва.
Основната цел на инженера беше да задоволи нагона си, ала подозираше, че може да направи и някой удар, затова отиде с тях до дома им, където му показаха шарена керамична гъска от династията Хан, изработена около стотната година преди Христа. Момичетата искаха двайсет хиляди ранда за гъската, но инженерът осъзна, че тя навярно струваше поне десет пъти повече, може би дори сто! Ала те бяха не само момичета, а и китайки, затова той им предложи петнайсет хиляди в брой пред банката на следващата сутрин („По пет хиляди на всяка, или нищо!“) и идиотките взеха че се съгласиха.
Изключителната реликва бе сложена на почетно място върху специална поставка в кабинета на инженера, докато година по-късно един израелски агент на Мосад, който участваше и в ядрения проект, не я погледна по-отблизо и след десет секунди не я определи като боклук. Разследване, проведено от един жаден за мъст инженер, доказа, че гъската въобще не е била изработена от занаятчии в провинция Джъдзян по време на династията Хан около стотната година преди Христа, а от три млади китайки в предградие на Йоханесбург около 1975 година след Христа.
Момичетата обаче бяха постъпили твърде непредпазливо, показвайки гъската в собствения си дом. Затова инженерът и властите заловиха и трите накуп. От петнайсетте хиляди ранда бяха останали само две, ето защо сега китайките бяха затворени в „Пелиндаба“ за поне още десет години.
− Помежду си викаме на инженера 鹅 – каза една от тях.
− Гъсокът – преведе Номбеко.
Онова, което китайските момичета желаеха повече от всичко, бе да се завърнат в китайския квартал в Йоханесбург и да продължат да изработват гъски от времето преди Христа, само че да уреждат нещата малко по-гладко, отколкото последния път.
Докато чакаха това да се случи, те също като Номбеко не можеха да се оплачат от ежедневието си. Задълженията им включваха поднасяне на храна на инженера и пазачите, както и обработване на входящата и изходящата поща. Особено изходящата. Всяко нещо – малко и голямо, което можеше да бъде откраднато, без да липсва на някого твърде много, чисто и просто биваше адресирано до майката на момичетата и поставяно при изходящата поща. Майка им с благодарност го получаваше и препродаваше, доволна, че някога бе инвестирала в уроци по английски за дъщерите си.