Тъй като сестрите бяха небрежни и си служеха с несигурни методи, от време на време ставаше по някой гаф. Както онзи път, когато една от тях размени адресите и самият министър на външните работи позвъни на инженер Вестхойзен, за да попита защо при него е пристигнал колет с осем свещи, два перфоратора и четири празни папки, а в същото време майката на китайските момичета получи и незабавно изгори технически доклад от четиристотин страници, описващ недостатъците при употребата на нептуний като основа в ядреното гориво.
***
Номбеко се ядосваше, че й бе отнело толкова време, за да проумее в какво трудно положение се намира. Така както се развиваха нещата, тя на практика не бе осъдена на седем години работа при инженера. Беше при него до живот. За разлика от трите китайски момичета, бе запозната с най-секретния проект на света. Докато я деляха огради с дванайсет хиляди волта електричество от хора, пред които би могла да се разприказва, всичко беше наред. Но какво щеше да стане, ако бъдеше пусната на свобода? Номбеко представляваше комбинация от никому ненужна чернокожа жена и заплаха за сигурността. Колко дълго би живяла тогава? Десет секунди. Или двайсет. В случай че извадеше късмет.
Положението й можеше да се опише като математическа задача без решение. Защото ако помогнеше на инженера да успее с проекта, той щеше да бъде възхваляван, щеше да се оттегли и да получи щедра пенсия от държавата. А тя, която знаеше всичко за ядрената програма, щеше да получи куршум в тила.
Ако пък вместо това направеше всичко възможно инженерът да се провали, той щеше да бъде опозорен, щяха да го уволнят и щеше да получи значително по-скромна пенсия. А на нея самата пак нямаше да й се размине куршумът в тила.
Накратко, това беше уравнението, на което не намираше решение. Оставаше й единствено да се опита да поддържа някакъв баланс, с други думи, да се постарае никой да не разбере колко некомпетентен беше инженерът, а в същото време да проточи работата по проекта възможно най-дълго. Самò по себе си това нямаше да я защити от въпросния куршум в тила, ала колкото повече го отлагаше, толкова по-голям бе шансът междувременно да стане някоя революция или бунт на персонала или нещо също толкова невероятно.
В случай че въпреки всичко не успееше да намери някакъв изход.
Поради липса на други идеи сядаше до прозореца в библиотеката при всяка възможност, за да изучава какво се случва при входа. Навърташе се там в различни части на денонощието и си отбелязваше какво правеха пазачите и по кое време.
Бързо разбра, че всички автомобили, които влизаха или излизаха, бяха претърсвани от пазачи и кучета – с изключение на колата на инженера. И на ръководителя на изследователския екип. И на двамата агенти на Мосад. Четиримата очевидно бяха извън всякакво подозрение. За съжаление, техните места за паркиране бяха най-хубавите. Номбеко би могла да се добере до големия гараж, да се шмугне в някой багажник – и да бъде открита както от пазача, така и от кучето на смяна. Последното бе инструктирано първо да хапе, после да задава въпроси на стопанина си. Ала до малкия гараж – там, където паркираха важните хора, където имаше багажници, в които човек би могъл да оцелее, тя нямаше достъп. Ключът за гаража бе един от малкото, които не се съхраняваха в шкафа на инженера, за който Номбеко отговаряше. Той му трябваше всеки ден и затова го носеше със себе си.
Направи й впечатление и фактът, че чернокожата чистачка на външния периметър всъщност навлизаше в територията на „Пелиндаба“ всеки път, когато изпразваше зелената кофа за боклук, намираща се току до вътрешната електрическа ограда. Случваше се през ден и това заинтригува Номбеко, която подозираше, че чистачката нямаше разрешение да отива дотам, но пазачите си затваряха очите, за да не им се налага да изхвърлят собствените си боклуци.
Така се роди една дръзка идея – през големия гараж да стигне незабелязано до кофата, да влезе вътре и да премине с чернокожата жена край входа и после към контейнерите от другата страна на външната ограда.
Чистачката изхвърляше боклука през ден винаги в четири и пет следобед и оцеляваше след маневрата само защото кучетата се бяха научили, че не бива да разкъсват точно тази чернокожа на парчета, без първо да попитат. Независимо от това всеки път подозрително душеха кофата.
Значи, Номбеко трябваше да освободи кучетата от задълженията им за един следобед. Тогава и само тогава нелегалната пътничка в кофата щеше да има шанс да оцелее след бягството си. Едно леко хранително натравяне – дали щеше да проработи?