Тя привлече към плана си и трите китайски момичета, понеже те отговаряха за храната на пазачите и на целия сектор Г – както на хора, така и на животни.
− Разбира се! – възкликна голямата сестра, когато въпросът бе повдигнат. – Ние трите сме специалистки по отравяне на кучета. Или поне две от нас.
Действията и думите на китайките вече бяха престанали да изненадват Номбеко, но това все пак предизвика любопитството й. Тя каза, че голямата сестра трябва да й даде повече подробности, за да не се чуди за какво иде реч до края на живота си. Без значение колко дълго щял да продължи той.
Преди китайските момичета да влязат в доходоносния фалшификаторски бранш, майка им притежавала гробище за кучета близо до „Парктаун Уест“ – квартал на белите в покрайнините на Йоханесбург. Бизнесът вървял зле, тъй като кучетата там се хранели толкова обилно и здравословно, колкото и техните стопани, а това създавало условия да живеят дяволски дълго. На майката обаче й дошла идеята, че голямата и средната сестра могат да подобрят оборота, като разхвърлят кучешка храна с отрова из парковете, където пуделите и пекинезите на белите тичали на воля. Малката сестра по това време била прекалено малка и можело да й се прииска да опита от тази храна, ако случайно попаднела на нея.
За кратко собственичката на гробището за кучета получила двойно повече поръчки и с приходите семейството щяло да живее добре и до днес, ако, честно казано, не били толкова алчни. Защото изведнъж в парковете имало повече мъртви кучета, отколкото живи, и белите расисти, разбира се, насочили погледите си към единствената жълтокожа в района и нейните дъщери.
− Да, как не ги е срам – възмути се Номбеко.
Наложило се майката да си събере багажа набързо, след което се скрила заедно с децата в Централен Йоханесбург и сменила попрището.
Това се случило преди няколко години, но момичетата, естествено, помнели различните начини за дозиране на отровата в кучешката храна.
− Е, сега става въпрос за осем кучета и трябва да ги натровим само малко – каза Номбеко. – За да се почувстват леко неразположени за ден-два. Не повече.
− Звучи като типичен случай на отравяне с етиленгликол – рече средната сестра.
− И аз си мислех същото – потвърди голямата.
После започнаха да спорят каква е подходящата доза. Средната сестра смяташе, че триста милилитра може би ще са достатъчни, ала голямата отбеляза, че сега се отнасяло за едри немски овчарки, не за някоя чихуахуа.
Накрая решиха, че петстотин милилитра ще предизвикат силно неразположение у кучетата поне до следващия ден.
Момичетата бяха подходили към проблема толкова лекомислено, че Номбеко вече съжаляваше, задето ги бе помолила за помощ. Не съзнаваха ли колко много щяха да загазят, когато бъдеше открит източникът на отровената храна?
– Ами! – каза малката сестра. – Всичко ще се нареди. Като за начало ще поръчаме една кофа етиленгликол, иначе нищо няма да излезе от отравянето.
И Номбеко съжали двойно повече. Та нали служителите от отдела по сигурността щяха да разберат, че те са виновни, веднага щом станеше ясно какво е било добавено към всекидневния списък с покупки.
Изведнъж се сети за нещо.
− Почакайте малко – рече тя. – Не правете нищо, преди да съм се върнала. Нищичко!
Момичетата погледнаха изненадано след нея. Какво ли беше намислила?
Всъщност Номбеко си бе припомнила нещо, което бе прочела в един от безбройните доклади до инженера от ръководителя на изследователския екип. В него не ставаше въпрос за етиленгликол, а за етандиол. В доклада се съобщаваше, че изследователите са експериментирали с течности с точка на кипене над сто градуса по Целзий, за да спечелят няколко десети от секундата чрез повишение на температурата, при която се достига критична маса. Тук на преден план излизаше етандиолът. Нямаха ли етандиолът и етиленгликолът приблизително сходни свойства?
Ако библиотеката в базата беше в плачевно състояние, когато се отнасяше до последните новости, то трупаше точки в информацията от по-общ характер. Като например потвърждението, че етандиолът и етиленгликолът не просто си приличаха в много отношения. Те бяха едно и също нещо.
Номбеко зае два ключа от шкафа на инженера, промъкна се в големия гараж и от там в химическия склад до разпределителното табло. Вътре намери една почти пълна двайсет и пет литрова туба с етандиол. Пресипа пет литра в кофата, която бе взела със себе си, и се върна при момичетата.
− Това трябва да ви стигне, че и да остане – каза тя.
Решиха като начало да сложат съвсем малка доза в храната на кучетата, за да видят какво ще се случи, и след това да я увеличават, докато стигнат до момента, в който всички осем животни щяха да излязат в болнични, без пазачите да заподозрат организирано покушение.