− Ами… ако застанеш на главата си, докато ние… го правим… тогава ще е по-лесно за сперматозоидите да…
− На главата?
Хенриета попита мъжа си дали се е побъркал и осъзна, че всъщност тази мисъл й бе минавала през ума и преди. Но какво пък. Така или иначе, нищо нямаше да излезе. Беше се примирила.
Затова и бе изненадващо, че необичайната поза направи цялото занимание много по-приятно. Приключението бе изпълнено с радостни възгласи и от двете страни. Когато откри, че Ингмар не е заспал веднага, Хенриета дори се осмели да му прошепне:
− Това не беше чак толкова лоша идея, скъпи, да опитаме ли отново?
Той сам се изненада, че е все още буден, обмисли предложението и отговори:
− Да, какво пък!
Дали от първия, или от втория път онази вечер, беше невъзможно да се каже, ала след тринайсет безплодни години Хенриета най-накрая забременя.
− Холгер, мили мой Холгер, ти си на път! – извика Ингмар на корема, щом научи радостната новина.
При тези думи Хенриета, която знаеше достатъчно както за цветята, така и за пчеличките, за да не изключва възможността за Елса, отиде в кухнята и си запали цигара.
***
През месеците, които последваха, Ингмар се развихри. Вечер седеше пред растящия корем на Хенриета и четеше на глас от „Затова съм републиканец“ на Вилхелм Муберг. Сутрин на закуска разговаряше с Холгер през пъпа на жена си за републиканските мисли, които го вълнуваха в момента. Нерядко Мартин Лутер го отнасяше, същият, който смяташе, че „трябва да се боим от Бога и да го обичаме, така че да не презираме или ядосваме своите родители и господари“.
Имало поне две грешки в разсъжденията на Лутер. Първо, Бог не бил избран от народа. А и нямало как да бъде свален от престола. Вярно, човек можел да смени вярата си, ако искал, но боговете, изглежда, били от един дол дренки.
Второ, какво щяло да рече това „да не ядосваме своите господари“? За кои господари ставало въпрос и защо да не ги ядосваме?
Хенриета рядко се намесваше в монолозите на Ингмар пред корема й, ала от време на време трябваше да прекъсва заниманието, защото в противен случай храната на котлона щеше да загори.
− Чакай, не съм готов – казваше Ингмар понякога.
− Но кашата е – отвръщаше Хенриета. – Ще продължиш разговора си с пъпа ми утре, освен ако не искаш къщата да изгори.
И така, моментът настъпи. Цял месец по-рано. За късмет, когато водите на Хенриета изтекоха, Ингмар тъкмо се бе прибрал вкъщи от своята проклета Кралска поща, където под заплахата от глоба най-накрая бе обещал да спре да рисува рога на лика на Густав VI Адолф върху всички марки, които му попаднеха. След това нещата се развиха бързо. Хенриета допълзя до леглото, а в същото време Ингмар, който трябваше да позвъни на акушерката, се оплете в кабела на телефона и в суматохата изтръгна не само кабела, но и самия телефон от стената. Докато все още стоеше на прага на кухнята и ругаеше, Хенриета роди детето им в съседната стая.
− Като приключиш с ругатните, си добре дошъл тук – каза тя, дишайки тежко. – Вземи и ножица, защото имаш да режеш пъпна връв.
Ингмар не намери ножица (той не се ориентираше особено добре в кухнята), ала поне извади едни клещи за тел от кутията за инструменти.
− Момче или момиче? – попита майката.
От чиста формалност Ингмар хвърли поглед към мястото, където се съдържаше отговорът на въпроса, след което обяви:
− Разбира се, че е Холгер.
И тъкмо щеше да целуне жена си по устата, когато тя извика:
− Ох! Мисля, че още едно е на път.
Таткото беше объркан. Първо, почти щеше да изживее раждането на сина си, само да не се беше заплел в телефонния кабел в коридора. А в минутите, които последваха, се появи още един!
Ингмар не успя да осмисли случилото се веднага, защото Хенриета със слаб, но решителен глас му даваше инструкции какво да направи, за да не застраши както нейния живот, така и този на децата.
Ала след малко нещата се успокоиха. Всичко бе минало добре, с изключение на факта, че сега Ингмар седеше с двама синове на колене, макар така ясно да бе заявил, че трябва да бъде само един.
− Не биваше да го правим два пъти в една и съща вечер, ето колко сложно стана всичко – рече той.
Хенриета обаче помоли мъжа си да спре да говори глупости, погледна двамата си синове, първо единия, после другия, след което каза:
− Струва ми се, че този вляво е Холгер.
− Да – промърмори Ингмар. – Или пък този вдясно.
Въпросът би могъл да се разреши, ако приемеха за разумно, че първородният е Холгер, ала във всеобщата суматоха с плацентата и какво ли не още Ингмар бе объркал първия и втория и сега не знаеше какво да стори.
− По дяволите! – изруга той и жена му веднага го смъмри.
Само защото синовете им се били оказали малко повече на брой, не означавало, че първото, което чуят, трябвало да бъдат ругатни.
Ингмар млъкна. Обмисли ситуацията наново. И реши.
− Това е Холгер – каза и посочи бебето вдясно.
− Аха, наистина – рече Хенриета. – А кой е другият тогава?
− И той е Холгер.
− Холгер и Холгер? – попита Хенриета и изведнъж ужасно й се допуши. – Сигурен ли си, Ингмар?
− Напълно – отвърна мъжът й.