− Не знам за частта с глупака, сър. Имаме сведения, че с проекта е натоварен някой си инженер Вестхойзен, който навремето е завършил с отличие един от най-добрите университети в Южна Африка. Навярно е бил внимателно подбран.
Ала много неща навеждали на мисълта, че останалата информация отговаря на истината. От КГБ вече били проявили любезност да им подшушнат какво се случва. А сега и това писмо. Съдейки по формулировката, Търнър бил готов да си заложи главата, че не КГБ стои зад него. И още нещо, сателитните снимки, които ЦРУ получило, показвали активност в пустинята точно там, където анонимният подател на писмото посочвал.
− Но защо са написали това „Смърт на Америка!“ на плика? – недоумяваше президентът Картър.
− Заради надписа писмото незабавно се озова на бюрото ми и вярвам, че тъкмо такава е била целта. Подателят, изглежда, е наясно как работи системата за сигурност около президента. Това ни кара още повече да се чудим кой може да е той. Интелигентно изпълнение, във всички случаи.
Президентът изсумтя. Трудно му беше да оцени призива „Смърт на Америка!“. Или пък твърдението, че Елизабет II принадлежи към вид, различен от човешкия.
Ала той благодари на стария си приятел и каза на секретаря си да се обади на министър-председателя Форстер в Претория. Президентът Картър бе лично отговорен за трийсет и две хиляди ядрени ракети, насочени в различни посоки. Брежнев в Москва беше в приблизително подобно положение. В момента светът не се нуждаеше от още шест оръжия със същия магнитуд. Щеше да чете конско!
***
Форстер беше бесен. Американският президент – един производител на фъстъци и баптист, бе имал наглостта да му се обади и да твърди, че се извършвали приготовления за пробно взривяване в пустинята Калахари. Освен това бе издекламирал и координатите на точното местоположение на опита. Обвинението беше напълно неоснователно и изключително обидно! Форстер ядосано тръшна слушалката на Джими Картър, но бе достатъчно разумен да не отива по-далеч. Вместо това веднага позвъни в „Пелиндаба“, за да нареди на инженер Вестхойзен да направи пробното взривяване някъде другаде.
− Ама къде? – попита той, докато чистачката му миеше пода около краката му.
− Където и да е, само не в Калахари – отговори министър-председателят Форстер.
− Ще се забавим с няколко месеца, може би дори година или повече – измънка инженерът.
− Прави каквото ти казвам, по дяволите.
***
Прислужницата на инженера го остави цели две години да си блъска главата къде да се извърши пробното взривяване, тъй като пустинята Калахари вече не беше на разположение. Най-добрата идея на Вестхойзен бе да взриви проклетата бомба в някоя от новите родини на етническите групи, но дори и той самият не я намираше за подходяща.
Номбеко чувстваше, че акциите му бяха на път да паднат още и че скоро щеше да е време отново да вдигне курса им. Ала тогава се случи нещо неочаквано, едно външно обстоятелство, което даде на инженера, а следователно и на неговата чистачка, половин година отсрочка.
Оказа се, че на министър-председателя Б. Й. Форстер му бе дошло до гуша от мърморенето и неблагодарността, които срещаше в на практика всички области на живота в собствената си страна. Затова с малко помощ бе сторил така, че седемдесет и пет милиона ранда да се изпарят от държавната хазна, и бе започнал да издава вестник „Гражданинът“, който, за разлика от гражданите поначало, бе изключително благосклонен към южноафриканското правителство и неговата способност да държи местното население и останалия свят изкъсо.
За лош късмет, един предател направи случая обществено достояние. Когато някъде по същото време проклетата световна съвест определи успешна военна акция в Ангола като избиване на шестстотин цивилни, Форстер бе принуден да се оттегли.
− Ех, по дяволите – заключи той за последен път и напусна политиката. Годината бе 1979-а. Оставаше му да се прибере в Кейптаун и да седне на терасата на луксозната си вила с уиски в ръка и изглед към остров Робен, където се намираше терористът Мандела.
Мандела беше този, който трябваше да изгние, а не аз, мислеше си Форстер, докато сам изгниваше.
Наследникът на Форстер на премиерския пост – П. В. Бота, бе известен като Die Groot Krokodil, Големия крокодил, и още в първия си разговор с инженера в „Пелиндаба“ вся ужас у него. Номбеко разбра, че пробното взривяване не може да чака повече. Затова отвори уста в един късен предобед, когато инженерът все още бе в състояние да води разговор.
− Ъъ, господин инженер… − каза тя, протягайки се, за да вземе пепелника от бюрото му.