Разбира се, Китай би могъл да не заема никаква позиция, ако не бяха предполагаемите контакти на Южна Африка с Тайван.
Беше обществена тайна, че САЩ са осуетили пробно взривяване на ядрено оръжие в пустинята Калахари. Значи, всички се досещаха с какво се занимава Южна Африка. Под „всички“ се имаха предвид онези разузнавателни служби, които заслужаваха да се наричат така.
Решаваща роля в случая изигра фактът, че на бюрото на Дън, в допълнение към доклада за Калахари, се намираха и сведения, че Южна Африка е била във връзка с Тайпей заради оръжията. При никакви положения не биваше да се допуска тайванците да се сдобият с ракети, които да насочат към континентален Китай. Това би довело до напрежение в Южнокитайско море с непредвидими последици. А американският тихоокеански флот беше точно зад ъгъла.
Следователно Дън трябваше по един или друг начин да се справи с противния режим на апартейд. Шефът на разузнаването му бе предложил да не предприема нищо, а да остави южноафриканския режим да отмре от само себе си. Заради този съвет той вече не беше шеф на разузнаването – щеше ли Китай да е по-спокоен, ако Тайван имаше вземане-даване с ядрена нация в режим на свободно падане? Бившият шеф на разузнаването можеше да размишлява върху това, докато работеше на новата си длъжност като служител в пекинското метро.
Да, трябваше да се справи. По един или друг начин.
Дън не можеше да отиде там лично и така да предостави възможност да бъде фотографиран редом до стария нацист Бота (макар и тази мисъл малко да го изкушаваше – декадентският Запад си имаше своя чар в умерени дози). А не би могъл да изпрати и някой от приближените си. За нищо на света не биваше да изглежда, сякаш Пекин и Претория са в добри отношения.
От друга страна, нямаше да има никаква полза, ако изпратеше дребен чиновник, на когото му липсват наблюдателност и усет. Освен това китайският представител трябваше да заема достатъчно висок пост, за да бъде въобще приет от Бота.
Значи, беше нужен човек, който можеше да свърши работа, но същевременно не бе приближен до Постоянния комитет на Политбюро и нямаше да бъде сметнат за официално лице на Пекин. Дън Сяопин намери решение на проблема, като се спря на младия партиен секретар на провинция Гуейджоу. Там имаше повече етнически групи, отколкото хора, ала младокът тъкмо бе доказал, че е в състояние да усмири недоволните малцинства яо, мяо, и, цян, дун, джуан, буи, баи, тудзя, гълао и шуей.
„Някой, който успява да задържи единайсет топки във въздуха, не трябва да се затрудни и с бившия нацист Бота“, помисли си Дън и се погрижи въпросният младок да бъде изпратен в Претория.
Задачата: Да намекне на Южна Африка, че ядрено сътрудничество с Тайван е недопустимо, както и да покаже на южноафриканците с кого се заяждат, в случай че изберат да се заяждат.
***
П. В. Бота въобще не гореше от желание да приема някакъв си шеф на китайска провинция – това беше под нивото му. Тъкмо се бе издигнал още повече, тъй като титлата министър-председател бе заменена от президент. Как щеше да изглежда, ако той – президентът! – посрещаше всеки срещнат китаец по този начин? Ако приемеше всички един по един, за по няколко секунди, щеше да му отнеме повече от тринайсет хиляди години. Бота не вярваше, че ще живее толкова дълго. Тъкмо напротив, чувстваше се доста изтощен, независимо от новата си титла.
Същевременно разбираше тактиката на Китай да изпрати един чирак. Пекин не искаше да бъде обвинен, че отваря обятията си за правителството в Претория. Обратното също беше вярно.
Оставаше въпросът какво целяха. Беше ли свързано с Тайван? Би било смехотворно, тъй като сътрудничеството на Южна Африка с тайванците бе приключило, без да доведе до каквото и да било.
Е, Бота може би все пак щеше да вземе да се срещне с този пратеник.
„Любопитен съм като малко дете“, каза си и се усмихна, макар че по принцип нямаше никакво основание за това.
За да заобиколи предстоящото грубо нарушаване на етикета – един президент да приеме едно момче за всичко, Бота реши да организира среща и вечеря на нивото на китаеца и самият той най-случайно да се появи. А, тук ли сте? Може ли да седна при вас? Нещо такова.
Затова се обади на ръководителя на свръхсекретната ядрена програма и му нареди да приеме един китайски гост, който бил поискал среща с президента. Инженерът и гостът първо щели да отидат заедно на сафари, след което да се насладят на богата и вкусна вечеря. Вестхойзен трябвало да накара китаеца да разбере, че южноафриканското военно инженерство не е за подценяване, без обаче да казва истината за ядреното оръжие в прав текст.
Било важно това послание да стигне до китайците. Следвало да демонстрират сила, без да разкриват нищо. Президентът щял случайно да минава наблизо, а пък човек трябвало и да яде, така че с удоволствие щял да им прави компания на масата.