− Ако, разбира се, нямате нищо против, господин инженер.
На Вестхойзен му се зави свят. Значи, налагаше се да приеме един гост, с когото президентът не искаше да се среща. Да му обясни как стояха нещата, без да казва нищо, а в разгара на всичко това президентът, който не желаеше да се среща с госта, щеше да се появи, за да се срещне с него.
Инженерът осъзна, че е на път да изпадне в ситуация, в която можеше да се изложи. Освен това единственото, което схващаше, беше, че е длъжен незабавно да покани президента на вечерята, която самият президент тъкмо бе решил, че ще се състои.
− Разбира се, че сте добре дошли, господин президент! – отвърна инженер Вестхойзен. – Вие трябва да присъствате! А кога ще бъде? И къде?
Ето как това, което първоначално бе притеснявало Дън Сяопин в Пекин, се превърна в проблем за инженер Вестхойзен в „Пелиндаба“. Той не знаеше абсолютно нищо за проекта, който ръководеше. Да говориш и да изглеждаш умен, когато си точно обратното, не е лесно. Решението беше да вземе и тази какйбешеимето да им прислужва и да му носи куфарчето. Така тя щеше скришом да му подава важни факти, свързани с проекта – внимателно обмислени, за да не бъде казано твърде много. Или твърде малко.
Тази какйбешеимето щеше да се справи със задачата великолепно.
Както с всичко останало, с което това проклето момиче се захванеше.
***
Чистачката на Вестхойзен бе внимателно инструктирана преди сафарито с китаеца и заплануваната вечеря след това, на която и самият президент щеше да се появи. За всеки случай от своя страна Номбеко помогна на инженера с инструкциите.
Тя щеше да се намира на една ръка разстояние от него. Всеки път, когато й се удадеше възможност, щеше да му прошепва умни неща, свързани с разговора. През останалото време щеше да мълчи и да се държи, сякаш я няма, което напълно отговаряше на нейното положение.
Девет години по-рано Номбеко бе осъдена на седем години работа при инженера. Когато присъдата й изтече, тя не си направи труда да му напомни за този факт, тъй като бе решила, че е по-добре да е жива и затворена, отколкото мъртва и свободна.
Ала скоро щеше да е отвъд оградите и минното поле, на километри от пазачите и новите им немски овчарки. Ако успееше да се измъкне, щеше да бъде сред най-издирваните хора в Южна Африка. Полицията, агентите на службите за сигурност и армията щяха да я търсят навсякъде. С изключение може би на Националната библиотека в Претория. А тъкмо натам щеше да тръгне първоначално.
Стига да успееше да се измъкне, разбира се.
Инженерът любезно я бе уведомил, че шофьорът (и гид на сафарито) има пушка и е инструктиран да стреля не само по нападащи лъвове, но и по бягащи чистачки, ако такива случайно се появят. От съображения за сигурност самият той възнамерявал да носи пистолет в кобур. „Глок 17“, 9×19 мм, със седемнайсет патрона в пълнителя. Не нещо, с което можеш да повалиш слон или дори носорог, но достатъчно за петдесет и пет килограмови прислужници.
− Петдесет и три, много моля – каза Номбеко.
Тя обмисляше при удобен случай да отключи сейфа в кабинета на инженера, където съхраняваше пистолета си, и да изпразни пълнителя, ала се отказа. Ако противно на очакванията, пияницата разбереше навреме, щеше да хвърли вината върху нея, при което бягството щеше да приключи, преди даже да е започнало.
Вместо това реши да не бъде прекалено нетърпелива, да изчака подходящия момент и щом той дойде, да се насочи възможно най-бързо към храсталаците. Без да бъде застреляна в гърба от шофьора или инженера. И за предпочитане, без да срещне някое от животните, заради които бе устроено сафарито.
Така че кога щеше да се появи подходящият момент? Не преди обяд, когато шофьорът щеше да бъде нащрек, а инженерът все още достатъчно трезвен, за да успее да уцели нещо различно от собственото си стъпало. Може би веднага след сафарито, точно преди вечерята, когато Вестхойзен щеше да е порядъчно нафиркан и изнервен заради предстоящата среща с президента? И шофьорът щеше да е приключил с беседите си след многото часове работа.
Да, тогава щеше да настъпи моментът. Трябваше само да го разпознае и да не го изпуска.
***
Сафарито можеше да започне. Китайският служител бе взел със себе си преводач. Всичко тръгна по възможно най-лошия начин, когато преводачът прояви неблагоразумието да отиде да се изпикае във високата трева. Още по-глупаво беше, че носеше сандали.