− Помощ, умирам! – извика той, щом усети пробождане в палеца на левия си крак и видя един скорпион да се шмугва в растителността.
− Не трябваше да отиваш във високата трева без нормални обувки, всъщност въобще не трябваше. Още повече когато духа вятър – каза му Номбеко.
− Помощ, умирам! – извика отново преводачът.
− Защо не когато духа вятър? – попита инженерът, който не се интересуваше от състоянието на мъжа, но му стана любопитно.
Номбеко обясни, че при вятър насекомите се крият в тревата, което на свой ред кара скорпионите да излязат от дупките си за малко храна. А днес на пътя им се бил изпречил един палец.
− Помощ, умирам! – извика преводачът още веднъж.
Номбеко разбра, че хленчещият мъж действително вярва в това, което казва.
− Не, съвсем сигурна съм, че не умираш – увери го тя. – Скорпионът беше малък, а ти си голям. Но няма да е зле да те изпратим в болницата, за да промият раната ти както трябва. Палецът ти ще се подуе и ще стане три пъти по-голям, ще посинее и ще те боли адски много, прощавай за израза. Няма да си в състояние да превеждаш.
− Помощ, умирам! – извика преводачът за четвърти път.
− Скоро ще ми се прииска да си прав – рече Номбеко. – Не можеш ли вместо да се вайкаш, че умираш, въпреки че това далеч не е така, да си благодарен, че те ухапа скорпион, а не някоя кобра? Пък и сега вече знаеш, че в Африка човек не може да пикае както и където му скимне и да се отърве безнаказано. Навсякъде има обекти за целта. Там, откъдето съм аз, дори са разположени в редица.
Преводачът замълча за няколко секунди, шокиран от мисълта, че скорпионът, от който беше на път да умре, можеше да е бил кобра, от която със сигурност щеше да умре. Междувременно гидът се бе обадил за кола и шофьор, за да бъде закаран в болницата.
Ухапаният от скорпион бе положен на задната седалка на един „Ланд Роувър“, където възобнови опасението си за съдбата, която го очакваше. Шофьорът повдигна вежди и потегли.
Инженерът и китаецът стояха и се гледаха.
− И сега какво ще правим? – промърмори инженерът на африканс.
− И сега какво ще правим? – промърмори китайският служител на своя диалект у24.
24 Един от най-разпространените китайски диалекти, на който говорят около 90 млн. китайци. – Б. пр.
− Случайно да сте от Дзянсу, господин китайски служител? – попита Номбеко на същия диалект. – Може би дори от Джъндзян?
Китайският държавен служител, който бе роден и израснал в Джъндзян в провинция Дзянсу, не можеше да повярва на ушите си.
Как бе възможно проклетата какйбешеимето през цялото време да е толкова досадна! Ето сега говореше на напълно неразбираем език с китайския гост и инженерът нямаше никаква власт над разговора.
− Извинете, но какво става? – намеси се Вестхойзен.
Номбеко обясни, че двамата с госта по случайност говорят един език, затова нямало значение, че преводачът щял да лежи и да се жалва в болницата с посинял палец, вместо да си върши работата. Ако инженерът позволявал, разбира се. Или може би предпочитал да прекарат деня и вечерта в мълчание?
Не, той нямал нищо против. Ала би помолил тази какйбешеимето да се съсредоточи върху превеждането и нищо друго. Не можело да си бъбри с китаеца.
Номбеко обеща на инженера да бъбри възможно най-малко. Надявала се само, че ще прояви разбиране, ако отговорела на китайския служител, в случай че я попитал нещо. Самият инженер винаги я бил учел да постъпва така. Освен това в известен смисъл нещата се били наредили по най-добрия начин.
− Сега бихте могли да кажете каквото си поискате по въпросите на съвременната оръжейна технология и други теми, които не разбирате особено. И ако ви се изплъзне някоя неподходяща дума – а това не може да бъде изключено, нали?, – е, тогава просто ще я поправя при превода.
Като цяло тази какйбешеимето имаше право. И тъй като тя беше под неговото ниво, не му се налагаше да изпитва каквото и да било неудобство от думите й.
„Да живееш, означава да оцеляваш“, помисли си инженерът. Той чувстваше, че благодарение на случайността шансовете му да преживее и вечерята с китайския служител и президента се бяха увеличили.
− Ако се справиш с това, ще видя дали все пак няма да мога да ти уредя нова четка за пода – рече Вестхойзен.
Сафарито беше успешно – срещнаха се отблизо с всички животни от „голямата петорка“25. Имаха време и да се почерпят с кафе и сладкиши, и да си поприказват. Номбеко използва възможността да каже на китайския служител, че президентът Бота случайно ще се озове в района пет часа по-късно. Той благодари за информацията и обеща да изглежда възможно най-изненадан. Тя си помисли, че сигурно всички ще са доста изненадани, когато временно назначената преводачка изведнъж изчезне по средата на вечерята. След това можеха да седят и да се блещят един срещу друг.