Ала един ден, тогава бе на тринайсет години, на Номбеко й провървя: докато се къпеше в съблекалнята на чистачите, към нея се приближи някакъв мазен тип. Натрапникът не успя да я обезпокои твърде много, тъй като тя го накара да промени плановете си, забивайки ножица в бедрото му.
На следващия ден го откри от другата страна на редицата с външни тоалетни в сектор Б. Седеше на сгъваем стол с бинтовано бедро пред боядисаната си в зелено барака. А на коленете му имаше… книги?
− Какво търсиш тук? – попита той.
− Мисля, че вчера си забравих ножицата в бедрото ти, и сега бих искала да си я получа обратно.
− Изхвърлих я – заяви мъжът.
− Значи, ми дължиш една ножица – рече момичето. – Как така можеш да четеш?
Мазникът се казваше Табо и половината му зъби липсваха. Бедрото ужасно го болеше и не му се говореше със сприхавото момиче. От друга страна, за първи път, откакто бе дошъл в Совето, някой изглеждаше заинтересован от неговите книги. Бараката му беше пълна с тях и по тази причина съседите му викаха Лудия Табо. Ала тонът на момичето пред него издаваше по-скоро завист, отколкото подигравка. Дали не можеше да извлече някаква полза от това?
− Ако беше малко по-сговорчива, а не избухлива отвъд всякакви граници, в замяна чичо Табо би могъл да ти разкаже. Навярно дори би могъл да те научи да разбираш буквите и думите. Само ако беше малко по-сговорчива.
Номбеко нямаше никакво намерение да бъде по-сговорчива с мазника, отколкото предишния ден под душа. Затова отвърна, че за късмет има още една ножица, която предпочита да задържи, вместо да забива в другото бедро на чичо Табо. Ако той просто се държал прилично – и я научел да чете, – бедро номер две щяло да остане в добро състояние.
Табо не проумяваше какво се случва. Нима момичето току-що го бе заплашило?
***
По външния му вид не си личеше, но Табо всъщност беше богат.
Бе роден под един брезент на пристанището на Порт Елизабет в провинция Източен Кейп. Когато беше на шест години, полицията арестува майка му и така и не я освободи. Според бащата момчето бе достатъчно голямо, за да се оправя самò, макар че самият той имаше проблеми в това отношение.
− Пази се – беше съветът за живота, който даде на сина си, преди да го потупа по рамото и да тръгне за Дърбан, за да бъде застрелян по време на зле планиран банков обир.
Шестгодишното момче преживяваше, като крадеше каквото му попаднеше на пристанището, и в най-добрия случай можеше да се очаква да порасне и да бъде арестуван или застрелян като родителите си.
Ала в бедняшкия квартал от много години живееше и един испански моряк, готвач и поет, който някога бе хвърлен зад борда от дванайсет гладни матроси, които смятаха, че имат нужда от храна за обяд, не от сонети.
Испанецът доплува до брега, откри една барака, припълзя в нея и от този ден нататък заживя само за поезията – своята собствена и чуждата. Когато зрението му започна да се влошава все повече, той побърза да хване Табо и да му набие в главата изкуството да чете в замяна на малко хляб. След това срещу още малко хляб момчето се зае да чете на глас на стареца, който не само че напълно бе ослепял, но и си бе позагубил ума и не ядеше нищо друго освен Пабло Неруда на закуска, обяд и вечеря.
Матросите бяха имали право, че не може да се живее единствено с поезия. Старецът умря от глад и Табо реши да наследи всичките му книги. Така или иначе, никой друг не се интересуваше от тях.
Понеже беше грамотно, момчето съумяваше да се оправя някак си, вършейки различни дребни неща на пристанището. Вечер четеше поезия, романи и най-вече пътеписи. На шестнайсетгодишна възраст откри противоположния пол, който две години по-късно също го откри. Чак на осемнайсет Табо намери работеща формула. Състоеше се от една трета неустоима усмивка, една трета измислени разкази за преживяванията му по време на пътешествията из континента, които до този момент бе предприемал единствено във въображението си, и една трета откровени лъжи за това колко вечна щяла да бъде любовта им.
Истински успех обаче постигна едва когато към усмивката, разказите и лъжите прибави литературата. Сред наследените книги откри един превод, който испанският моряк бе направил на „Двайсет любовни стихотворения и една отчаяна песен“ от Пабло Неруда. Табо откъсна отчаяната песен, но приложи двайсетте любовни стихотворения върху двайсет млади жени в района на пристанището и успя да изживее временна любов деветнайсет пъти. Със сигурност щеше да има и двайсети, ако идиотът Неруда не бе добавил стиха „не я обичам вече, истина е“ в края на едно стихотворение, факт, който Табо не бе забелязал, преди да стане прекалено късно.