Разбира се, не беше правилно да се постъпва така, ала само по тази причина да се иска оставката на президента бе малко крайно.
Така че Ингмар изхвърли брошурите в река Ескилстюнаон и напечата свои собствени, в които от името на социалдемократите възхваляваше Дием и неуморната американска армия.
Вредата за Социалдемократическата партия обаче не беше голяма, тъй като по някаква случайност трима от четиримата членове на областното ръководство имаха задачи точно в магазина за алкохол още в съботната сутрин. Брошурите на Ингмар отидоха в кошчето за боклук вместо в ръцете на потенциални избиратели, а самият той бе помолен незабавно да върне партийната си книжка, която все още не бе успял да получи.
***
Годините минаваха, Холгер и Холгер растяха и станаха, в съответствие с плана на татко Ингмар, почти еднакви.
Мама Хенриета прекарваше дните си, като шиеше дрехи, пушеше цигари „Джон Силвър“ за успокоение и обсипваше с любов всичките си три деца. Най-голямото от тях – Ингмар, през повечето време превъзнасяше републиката пред момчетата, а през останалото се отдаваше на спорадични набези към Стокхолм, за да всява смут в редиците на монархистите. Всеки път, когато това се случеше, Хенриета трябваше да започва отначало със събирането на пари в захарницата, която никога не успяваше да скрие достатъчно умело.
Въпреки някои лични неуспехи шейсетте години можеха да се приемат като сравнително добро десетилетие за Ингмар и неговото дело. Например в Гърция властта бе взета от военна хунта, която прогони крал Константинос II и кралското семейство чак в Рим. Понастоящем по всичко личеше, че гръцката монархия беше минало и страната я чакаше икономически разцвет.
Случилото се във Виетнам и Гърция показа на Ингмар, че все пак с насилие можеше да се постигне промяна. Значи, той беше прав, а Вилхелм Муберг грешеше. След толкова години Ингмар още усещаше ритника по задника си. Проклет писател.
Шведският крал също би могъл да се премести в Рим, ако не се получеше тая работа с Космоса. Така щеше да има с кого да разговаря вечер. Нали всички проклети кралски особи бяха роднини.
А сега на вратата чукаше новата година. 1968-а щеше да бъде годината на Ингмар, както той обяви пред семейството си на Коледа. И на републиката.
− Хубаво – каза Хенриета и отвори коледния подарък от обичния си съпруг. Не че бе имала някакви очаквания, но все пак: портрет в рамка на исландския президент Асгейр Асгейрсон.
„За Хенриета“, която наистина си бе мислила да спре цигарите.
През есента на 1968 година Холгер и Холгер се вляха в шведската образователна система, следвайки принципа за ходене на училище през ден, който баща им бе измислил, щом беше станало ясно, че са повече от едно бебе.
Учителят намираше за странно, че Холгер още на следващия ден забравя това, което е научил в понеделник, а знанията от вторник изчезваха в сряда, когато пък тези от понеделник отново изплуваха.
Е, момчето като цяло се справяше, а и, изглежда, се интересуваше от политика въпреки крехката си възраст, така че нямаше повод за притеснения.
През следващите години безумството на Ингмар остана на заден план до такава степен, че той предпочиташе да обучава синовете си вкъщи, вместо да предизвиква безредици на обществени места. Когато това все пак се случваше, винаги вземаше момчетата със себе си. Особено единият имаше нужда от допълнително наблюдение – този, който бе наречен Холгер 2, показваше ранни признаци, че вярата му е разколебана. Съвсем другояче стояха нещата с Холгер 1.
Случи се така, че Холгер 1 бе регистриран и притежаваше свой собствен паспорт, докато от правна гледна точка Холгер 2 не съществуваше. Беше нещо като резерва. Единственото, по което Холгер 2 се различаваше от брат си, изглежда, бе, че му се удаваше учението. Затова винаги той ходеше на училище, когато имаха контролно, независимо от графика. С изключение на един път, понеже бе с висока температура. Няколко дни по-късно учителят му по география го повика, за да му поиска обяснение как така е успял да разположи Пиренеите в Норвегия.
Хенриета виждаше, че Холгер 2 не е особено щастлив, и това я правеше още по-унила. Възможно ли беше нейният любим глупчо в действителност да е преминал всякакви граници?
− Разбира се, че не съм, мила Хенриета – увери я Ингмар. – Всъщност в последно време си мисля точно по този въпрос. Вече не съм толкова сигурен, че би могло да се превземе цялата нация наведнъж.
− Да се превземе цялата нация? – объркано попита Хенриета.