− Наведнъж – допълни Ингмар.
В крайна сметка Швеция била с изключително издължена форма. Той започвал да възприема идеята, че трябва да пробуди нацията малко по малко, като тръгне от най-южната точка и продължи нагоре. Обратното също било възможно, естествено, но там на север било ужасно студено. Как се сменя държавното устройство при минус четирийсет градуса?
За Хенриета нещата се влошаваха допълнително и от факта, че Холгер 1 явно не изпитваше никакви съмнения. Очите му блестяха от вълнение. И колкото по-безумни бяха словата на Ингмар, толкова повече заблестяваха. Хенриета реши, че няма да допусне и една лудост повече, иначе самата тя щеше да полудее.
− Оттук нататък ще си стоиш вкъщи, или да те няма! – заяви на съпруга си.
Ингмар обичаше своята Хенриета и уважаваше ултиматума й. Е, ходенето на училище през ден продължи, както и непрестанното споменаване на президенти от миналото и настоящето. Безумството му не секваше и все така измъчваше Хенриета. Ала поне безбройните пътувания спряха чак докато дойде време децата да завършат училище.
Тогава Ингмар се върна към навиците си и отиде да демонстрира пред двореца в Стокхолм, зад чиито стени тъкмо се бе родил престолонаследник.
С това чашата преля. Хенриета извика синовете си в кухнята и им каза да седнат.
− Сега ще ви разкажа всичко, мили мои деца – започна тя.
И така и стори.
Разказът й бе с времетраене двайсет цигари. От най-първата среща с Ингмар в съда в Сьодертеле през 1943 година нататък.
Избягваше да дава оценка за делото на живота на техния баща, само описваше какво се беше случило до момента, включително и как той бе объркал новородените и нямаше начин да се установи кой бе дошъл на бял свят първи.
− Възможно е ти да си Холгер 2, но и аз не знам, никой не знае – обърна се Хенриета към Холгер 1.
Тя смяташе, че разказът й говори сам за себе си и че накрая синовете й ще си извлекат правилните изводи.
Оказа се точно наполовина права.
Двамата братя слушаха. За единия историята звучеше като героична сага, като описание на воин, подтикван от плам, който неуморно се бори с насрещния вятър. На другия пък му се струваше като хроника на една предизвестена смърт.
− Това е всичко, което исках да ви кажа – завърши Хенриета. – За мен беше важно да го направя. Помислете върху думите ми, запитайте се къде бихте желали да ви отведе животът и утре сутрин на закуска може пак да говорим, какво ще кажете?
Тази нощ Хенриета се помоли на Бог, макар и да беше дъщеря на местния комунистически лидер. Помоли се двамата й сина да й простят, да простят на Ингмар. Помоли се децата да разберат, нещата да се наредят, да започнат нормален живот. Помоли Бог да й помогне да отиде до властите и да подаде молба за вписване в гражданския регистър на един почти осемнайсетгодишен новороден мъж. Помоли се всичко да бъде наред.
− Моля те, моля те, Боже – промълви тя.
И заспа.
На следващата сутрин Ингмар все още не се беше прибрал. Хенриета се чувстваше изморена, докато приготвяше каша за себе си и за децата. Беше едва на петдесет и девет години, ала изглеждаше по-възрастна.
Беше й тежко във всяко едно отношение. Тревожеше се за всичко. Ето че децата бяха чули нейната история. Оставаше й да изчака тяхната присъда. И Божията.
Майката и синовете отново седнаха около кухненската маса. Холгер 2 видя, почувства и разбра. Холгер 1 не видя и не разбра. Но почувства. Почувства, че иска да утеши Хенриета.
− Не се тревожи, мамо – каза той. – Обещавам ти никога да не се предавам! Докато съм жив и дишам, ще продължавам борбата в името на татко. Докато съм жив и дишам! Чуваш ли, мамо?
Хенриета чуваше. И това, което чу, се оказа твърде много за нея. Сърцето й се пръсна. От мъка. От чувство за вина. От потискани мечти и надежди. Защото почти нищо в живота й до момента не се бе случило така, както тя бе искала. Защото цели трийсет и две години бе живяла в постоянна тревога. И защото току-що единият й син я беше уверил, че безумството ще продължава, докато свят светува.
Но преди всичко заради четиристотин и шейсетте хиляди и двеста цигари „Джон Силвър“ без филтър, които бе изпушила от есента на 1947 година насам.
Хенриета беше борец. Тя обичаше децата си. Ала когато едно сърце се пръсне, нищо не може да се направи. Масивният инфаркт отне живота й за няколко секунди.
***
Холгер 1 така и не разбра, че наред с Ингмар и цигарите и той беше отговорен за смъртта на майка си. Холгер 2 мислеше да му каже, ала реши, че това няма да промени нищо към добро, и се въздържа. Некрологът, публикуван в местния вестник, за първи път го накара да осъзнае до каква степен в действителност самият той не съществуваше.