Обичната ни съпруга
и майка
Хенриета Квист
ни напусна.
Сьодертеле, 15 май 1979 година
От опечалените
ИНГМАР
Холгер
—
Vive la République!26
26 Да живее Републиката! (Фр.) – Б. пр.
Глава 7
За една бомба, която не съществуваше, и за един инженер, който скоро също престана да съществува
НОМБЕКО СЕ ВЪРНА ЗАД ДВОЙНАТА електрическа ограда и времето продължи да тече. Прозрението, че присъдата й на практика нямаше краен срок, все още я ядосваше по-малко, отколкото фактът, че не го бе осъзнала в самото начало.
Няколко години след първата бомба паралелно бяха създадени и втората и третата. Двайсет месеца по-късно дойде ред и на четвъртата и петата.
Екипите бяха все така независими и дори не знаеха за съществуването на другия. Инженерът бе единственият, който извършваше крайната проверка на всяка готова бомба. Тъй като те се намираха в едно от бронираните хранилища до неговия кабинет, той беше в състояние да изпълнява тази задача необезпокояван от никого. Така и чистачката можеше да му помага, без това да предизвика нечие учудване или неодобрение. Макар че въпросът беше кой на кого помага.
Както казахме, бе отпуснат бюджет за общо шест тримегатонови бомби. Ала главният ръководител на проекта инженер Ван дер Вестхойзен вече напълно беше изгубил контрол върху работата, ако въобще някога бе имал, тъй като редовно беше пиян още в десет сутринта. Неговата прислужница пък бе прекалено заета да чисти и тайно да чете в библиотеката и невинаги успяваше да го покрива. А и понеже така и не получи нова четка, миенето на подовете й отнемаше много повече време.
В резултат на това двата екипа продължиха с паралелното производство и след четвъртата и петата бомба, което доведе до бомби номер шест – и седем!
По погрешка бе създадена една атомна бомба в повече, една бомба извън всякакви протоколи.
Бомба, която не съществуваше.
Когато чистачката на инженера откри какво се бе случило, съобщи на шефа си, който силно се разтревожи, и то с основание. Несъществуващата бомба трябваше да си остане такава. Инженерът не можеше просто така скришом, зад гърба на президента и правителството, да започне процес по унищожаването й. А и не знаеше какво се прави в такива случаи. Да разкрие грешката си пред екипите пък беше немислимо.
Номбеко го утеши с думите, че след време навярно щяха да бъдат поръчани още бомби и че тази, която сега не съществуваше, можеше да продължи да не съществува на някое скришно място до момента, в който отново се наложеше да съществува.
− И аз това си мислех – каза инженерът, а в действителност си беше помислил, че чистачката му се бе превърнала в много привлекателна жена.
Ето защо бомбата, която не съществуваше, бе заключена в хранилището до нейните шест съществуващи посестрими. Никой нямаше достъп до тях освен инженера. С изключение на тази какйбешеимето, разбира се.
След повече от десетилетие зад двойната ограда на базата Номбеко бе прочела всичко, което си струваше да се прочете в бедната библиотека на „Пелиндаба“. Както и повечето от онова, което не си струваше.
Положението й не се подобряваше от факта, че междувременно се бе превърнала в жена – скоро щеше да навърши двайсет и шест. Доколкото разбираше обаче, белите и черните все още нямаха право да се смесват – така бе решил Бог според Първа книга Моисеева, както проповядваше Реформаторската църква. Не че тя бе открила някой интересен обект в базата, но все пак. Мечтаеше за мъж, за всички неща, които можеха да правят заедно. Особено в някои определени отношения. Беше виждала такива снимки в книги със съвсем малко по-високо качество от това, което британският професор, радетел за мир на Земята, бе постигнал през 1924 година.
Е, по-добре да живееше без нещо, наподобяващо любов, от вътрешната страна на оградите, отколкото въобще да не живееше от външната. В противен случай щеше да постигне близост единствено с червеите в земята, където щяха да я заровят.
Затова Номбеко се вслуша в разума си и продължи да не повдига пред инженера въпроса за присъдата, изтекла четири години по-рано. Остана си там.
За още малко.
***
Южноафриканските въоръжени сили получаваха непрестанно нарастващи средства от икономика, която не можеше да си го позволи. Накрая една пета от твърде неразумно разпределения бюджет отиваше за армията, докато в същото време останалият свят налагаше ембарго подир ембарго. Сред нещата, които най-много нараняваха южноафриканците, беше това, че страната трябваше да играе футбол и ръгби срещу самата себе си, понеже никой друг не искаше да се състезава с нея.