Ала нацията се справяше все някак, тъй като търговското ембарго далеч не беше глобално. А и мнозина привеждаха доводи срещу увеличаването на санкциите. Тачър в Лондон и Рейгън във Вашингтон споделяха мнението, че всяко ново ембарго ще засегне най-силно най-мизерстващата част от населението. Или както лидерът на шведската Умерена партия Улф Аделсон така елегантно се изрази: „Ако бойкотираме стоки от Южна Африка, бедните негри там долу ще останат без работа“.
В действителност обувката ги стягаше някъде другаде. На Тачър, Рейгън и Аделсон не им беше трудно да не харесват апартейда – расизмът не се приемаше за политически коректен вече от няколко десетилетия. Проблемът обаче бе какво щеше да дойде на негово място. Да се избере между апартейд и комунизъм например не беше лесно. Или всъщност, разбира се, че беше, особено за Рейгън, който още като ръководител на Профсъюза на американските киноактьори се бе борил в Холивуд да не бъдат допускани никакви комунисти. Как щеше да изглежда, ако той харчеше милиарди за въоръжение, за да срази съветския комунизъм в надпреварата за военно надмощие между двете държави, а едновременно позволяваше негова разновидност да превземе Южна Африка? На всичкото отгоре сега южноафриканците имаха ядрено оръжие, проклетниците, макар и да не си признаваха.
Сред противниците на Тачър и Рейгън и тяхното шикалкавене по отношение на политиката на апартейд бяха шведският министър-председател Улоф Палме и либийският последовател на социализма Муамар Кадафи. Палме извисяваше глас: „Апартейдът не може да бъде реформиран, апартейдът трябва да бъде елиминиран!“. Скоро след това самият той бе елиминиран от един объркан мъж, който не разбираше съвсем къде се намира, нито защо прави това, което прави. Или от пълната му противоположност – така и не стана ясно.
За разлика от него, Кадафи щеше да се радва на добро здраве в продължение на много години. Той позволяваше да се превозват с кораби тонове оръжия за южноафриканското бунтовническо движение АНК и говореше пламенно за благородната борба срещу потисническия режим на белите в Претория, а в същото време укриваше масовия убиец Иди Амин27 в собствения си дворец.
27 Иди Амин (ок. 1925–2003) – военен диктатор на Уганда в периода 1971–1979 г., отговорен за смъртта на между 100 и 500 хил. души. – Б. пр.
Приблизително така стояха нещата, когато светът за пореден път показа колко странен би могъл да бъде, ако поиска. В САЩ демократите и републиканците се съюзиха и подкрепиха Палме и Кадафи, като същевременно организираха бунт в Конгреса срещу президента си. Конгресът прокара закон, който забраняваше всякаква форма на търговия с Южна Африка, както и каквито и да било инвестиции в страната. Вече не можеше дори да се лети директно от Йоханесбург до САЩ – ако някой се опиташе, трябваше да избира между това да обърне посоката на самолета или да бъде свален.
Тачър и други европейски и световни лидери прозряха какво беше на път да се случи. Никой не желае да играе в губещия отбор, разбира се, така че все повече и повече страни заставаха зад САЩ, Швеция и Либия.
Южна Африка, във вида, в който светът я познаваше, започна да се пропуква.
От домашния си арест в базата Номбеко имаше ограничена възможност да следи какво ставаше по света. Трите й китайски приятелки все още не знаеха много повече от това, че пирамидите се намират в Египет, а те отдавна не бяха променяли местоположението си. Инженерът също не й беше от особена полза. Неговият анализ на външния свят се свеждаше до изсумтявания от рода на: „Сега и педалите в американския Конгрес са наложили ембарго“.
Естествено, съществуваха и ограничения в честотата и продължителността, с които Номбеко можеше да мие излъскания под в чакалнята с телевизора.
Ала в допълнение към малкото, което все пак успяваше да долови от телевизионните новини, тя беше и наблюдателна. Забеляза, че нещо се случваше. Не на последно място, защото вече сякаш не се случваше нищо. Никой не тичаше напред-назад по коридорите, не идваха министър-председатели или президенти на посещение. Увеличаващото се количество алкохол, което инженерът поглъщаше, също беше признак за някаква промяна.
Номбеко си представяше как Вестхойзен скоро щеше да може да се отдаде изцяло на коняка си, да седи и с носталгия да си припомня годините, когато бе успявал да заблуди околните, че разбира нещо от работата си. А в креслото до него щеше да седи президентът и да мърмори, че черните са виновни, задето страната се е преобърнала и потънала. Номбеко предпочиташе да не мисли за това какво би станало със самата нея при такова развитие на ситуацията.