− Чудя се дали гъсокът и тем подобни не са на път да се сблъскат с действителността – рече тя една вечер на трите си китайски приятелки.
Каза го на безгрешен диалект у.
− Крайно време би било – отговориха китайските момичета.
На приличен кхоса.
***
Положението ставаше все по-трудно за П. В. Бота. Но тъй като беше голям крокодил, той умееше да се задържа на дълбокото, само с ноздри и очи над повърхността.
Можеше да си представи, че ще има реформи, разбира се, трябваше да следва духа на времето. Хората отдавна бяха разделени на чернокожи, бели, цветнокожи28 и индийци. Сега последните две групи получиха право на глас. Черните също, само че не в Южна Африка, а в родините си.
28 В южноафрикански контекст названието се използва за обозначаване на нехомогенна група със смесен расов произход, която съставлява значителна част от населението на Южна Африка и Намибия. – Б. пр.
Бота смекчи и ограниченията в общуването между представителите на различни раси. Чернокожите и белите понастоящем можеха, поне на теория, да седят на една и съща пейка в парка. Можеха, поне на теория, да ходят в едно и също кино и да гледат една и съща прожекция. И можеха, поне на теория, да си разменят телесни течности (на практика също, но тогава или бяха замесени пари, или ставаше насила).
В допълнение президентът съсредоточи властта в себе си, ограничи човешките права и въведе цензура на печата. Вестниците сами си бяха виновни, като не им стигаше акъл да пишат за нещо смислено. Ако една държава се клати, е необходимо ясно ръководство, не журналистика, проповядваща любов и равенство за всички, по повод и без повод.
Ала както и да въртеше нещата, положението се влошаваше. Икономиката на страната се бе придвижвала едва-едва напред, за да спре в един момент на място, а малко по-късно да поеме в обратната посока. Не излизаше съвсем безплатно армията да потушава всяка безредица в на практика всяко гето. Чернилките не бяха доволни от нищо. Ето например Бота бе предложил на проклетия Нелсън Мандела да бъде освободен, ако в замяна просто обещаеше да се подчинява на правителството. „Престани да създаваш неприятности“ беше единственото условие, което Бота му бе поставил. „Не, тогава по-добре да остана тук“, отговори проклетникът след двайсет години, прекарани на затворническия остров, и така и направи.
Бе пределно ясно, че най-съществената промяна, която П. В. Бота успя да постигне чрез новата конституция, беше от министър-председател да стане президент. А Мандела се бе превърнал в по-голяма икона от всякога.
Иначе всичко си беше същото. Не, грешка. Иначе всичко беше по-зле.
На Бота започна да му идва до гуша. Той осъзна, че всъщност не беше изключено АНК да вземе властта. А в такъв случай… кой би сложил доброволно шест атомни бомби в ръцете на една негърска комунистическа организация? По-добре да разглобят бомбите и да си направят реклама от цялата работа. „Поемаме своята отговорност“ и разни други врели-некипели, под зоркото око на Международната агенция за атомна енергия.
Да, всъщност и така можеше да стане. Президентът все още не беше узрял докрай за подобно решение, но се обади лично на отговорния инженер в „Пелиндаба“, за да му съобщи, че трябва да бъде в състояние на готовност. Ама чакай, тоя да не би да заваляше думите още в девет сутринта? Не, това не беше възможно.
***
Малката грешка при изчисляването, допусната от инженер Ван дер Вестхойзен (вследствие на която от шест бомбите бяха станали седем), изведнъж се превърна в една ужасна тайна. Президентът беше споменал вероятността шестте атомни бомби да бъдат унищожени. Шестте бомби. Но не и седмата. Защото официално тя не съществуваше.
Сега инженерът можеше да разкрие гафа си, да признае, че го е държал в тайна в продължение на повече от година – и да бъде позорно уволнен с минимална пенсия.
Или да обърне ситуацията в своя полза. И да стане финансово независим.
Инженерът беше обезпокоен. Ала само докато последният половин литър коняк, който бе изпил, не стигна до кръвта му. След това решението беше лесно.
Инженерът можеше да прецени обстановката. Знаеше, че времето му изтича. Трябваше да говори сериозно с агентите на Мосад.
− Ти, кактибешеимето – изпелтечи. – Доведи тук двамата евреи, ще правим бизнес!
Енгелбрехт ван дер Вестхойзен беше проумял, че проектът, за който отговаряше, отива към своя край, че АНК вероятно скоро ще вземе властта и че той самият не би могъл да разчита да запази кариерата си след това.