Значи, трябваше да се погрижи за себе си, докато беше време.
Тази какйбешеимето тръгна да търси агентите, които бяха изпратени от партньора Израел, за да наблюдават целия процес. Обикаляйки из коридорите, тя си мислеше, че инженерът беше на път да отиде твърде далеч с поне една стъпка. Навярно с две.
Агентите А и Б бяха въведени в кабинета. Номбеко застана в ъгъла, където Вестхойзен искаше тя да се намира, когато станеше напечено.
Инженерът заговори:
− А, евреин едно и евреин две, шалом! Седнете. Мога ли да ви изкуша с един сутрешен коняк? Ти, кактибешеимето, сипи на нашите приятели!
Номбеко им прошепна, че има и вода, ако предпочитали. Те кимнаха.
Инженер Ван дер Вестхойзен каза, че винаги бил имал късмет в живота и че сега въпросният късмет бил сложил едно ядрено оръжие в ръцете му, една атомна бомба, за чието съществуване не знаел никой и следователно никой нямало да усети липсата й. Всъщност, продължи, трябвало да я запази за себе си и да я изпрати право в президентския дворец, след като терористът Мандела официално встъпел в длъжност, но чувствал, че е прекалено стар, за да води война сам.
− Така че се чудя, дали евреин А и евреин Б не биха желали да се допитат до главния евреин в Йерусалим относно възможността да закупят бомба с по-голяма мощност? Ще ви я дам на цена като за приятели. Не, всъщност няма. Искам трийсет милиона долара. По десет милиона на мегатон. Наздраве! – рече инженерът, гаврътна коняка си и недоволно стрелна с очи празната бутилка.
Агентите А и Б от Мосад любезно му благодариха за предложението и обещаха да попитат правителството в Йерусалим как гледа на една такава сделка.
− E, аз не насилвам никого – заяви Вестхойзен. – Ако не ви устройва, ще я продам на друг. А сега нямам време да седя и да си бъбря с вас.
Инженерът напусна както кабинета си, така и базата, в търсене на коняк. Останаха двамата агенти на Мосад и тази какйбешеимето. Номбеко съзнаваше в какво положение се намираха израелците.
− Извинете ме за думите ми – дръзна да се обади, – но се питам дали късметът на инженера не отлетя току-що?
Тя не добави: „И моят също“. Ала си го помисли.
− Винаги съм се възхищавал на интелигентността ви, госпожице Номбеко – каза агент А. – И предварително ви благодаря за разбирането.
Той не добави: „И вашето положение никак не е розово“. Ала си го помисли.
Не че Израел не искаше това, което инженерът предлагаше, тъкмо напротив. Продавачът обаче беше силно алкохолизиран и крайно ненадежден. Ако се договореха, след това би било твърде опасно да го оставят да се разхожда свободно по улиците, разправяйки наляво и надясно откъде е получил всичките си пари. От друга страна, не можеха просто да откажат, защото какво щеше да стане тогава с бомбата? Инженерът навярно бе способен да я продаде на всеки срещнат.
Така че трябваше да се вземат необходимите мерки. Агент А нае един нещастник от гетото в Претория да открадне автомобил „Датсун Лаурел“, модел 1983-та. В знак на благодарност клетият човек получи петдесет ранда (според уговорката), както и един куршум в челото (по инициатива на поръчителя).
С колата агент А се погрижи да сложи край на несекващия късмет на инженера, като го прегази няколко дни по-късно на връщане от бара, който винаги посещаваше, щом личните му запаси от „Клипдрифт“ се изчерпеха.
Новопоявилият се лош късмет на Вестхойзен стигна дотам, че бе прегазен още веднъж, когато А спря и даде на заден ход, след което трети път, когато агентът отпраши с пълна скорост.
По ирония на съдбата инженерът се бе движил по тротоара.
„Това ли беше всичко?“, помисли си той между второто и третото прегазване, точно както Номбеко в същата ситуация единайсет години по-рано.
И това беше всичко.
***
Агент Б потърси Номбеко скоро след като новината за смъртта на инженера стигна до базата. Случаят все още се класифицираше като злополука, но това щеше да се промени, когато свидетелите и следователите, присъствали на огледа на местопроизшествието, изкажеха мнението си.
− Вероятно има нещо, за което да си поговорим, госпожице Номбеко – подхвана агентът. – И се боя, че въпросът не търпи отлагане.
Първоначално Номбеко не каза нищо, за сметка на това обаче започна да мисли усилено. Човекът, гарантиращ нейната физическа неприкосновеност – вечно пияният Ван дер Вестхойзен, беше мъртъв. Самата тя твърде скоро щеше да се намира в подобно състояние. Ако не мислеше бързо.
Ала тя мислеше бързо. Затова каза:
− Така е. Може ли да ви помоля да доведете вашия колега на среща тук, в кабинета на инженера, след точно трийсет минути?