Агент Б отдавна бе разбрал, че госпожица Номбеко има глава на раменете си. Той знаеше, че тя съзнава несигурността на положението си. Това поставяше него и колегата му в позицията на силния.
Госпожица Номбеко отговаряше за ключовете и й бе разрешено да се движи из най-недостъпните коридори. Тя беше човекът, който щеше да се погрижи да получат бомбата. В замяна щяха да й предложат една благородна лъжа.
Обещанието, че ще я оставят да живее.
Ала сега си бе спечелила половин час. Защо ли? Агентът беше наясно с почти всичко, но не и с това. Половин час беше просто половин час, макар че нямаха време за губене. Всеки момент южноафриканските служби за сигурност щяха да разберат, че инженерът е бил убит. Скоро след това щеше да стане значително по-трудно една тримегатонова бомба да бъде изнесена от базата, дори и за агент на партньорска разузнавателна служба.
Е, половин час все пак си оставаше просто половин час. Агент Б кимна в отговор.
− Значи, ще се видим тук в дванайсет и пет.
− В дванайсет и шест – поправи го Номбеко.
През следващите трийсет минути тя само чакаше времето да мине.
Агентите се върнаха точно в уречения час. Номбеко, която седеше на стола на инженера, любезно ги покани да се настанят от другата страна на бюрото. Гледката беше необичайна. Млада, чернокожа жена на шефски стол в самото сърце на южноафриканския режим на апартейд.
Номбеко откри срещата. Господа агентите на Мосад се интересували от седмата бомба – тази, която не съществувала, нали? Или може би е разбрала погрешно?
Те седяха, без да продумат – не им се искаше да изрекат истината.
− Нека говорим откровено – призова ги Номбеко. – В противен случай няма да стигнем доникъде, преди да е станало прекалено късно.
Агент А кимна и каза, че госпожица Номбеко е разбрала правилно. Ако Израел с нейна помощ успеел да се сдобие с бомбата, в замяна двамата с колегата му щели да й помогнат да избяга от „Пелиндаба“.
− Без след това и аз да бъда прегазена като инженера? – попита тя. – Или пък застреляна и заровена в най-близката савана?
− Но, мила госпожице Номбеко – започна да лъже агент А, – няма да позволим и косъм да падне от главата ви. За какви ни мислите?
Номбеко сякаш се задоволи с обещанието на агента. Добави, че вече веднъж в живота си била удряна от кола и това й стигало.
− Как смятате да изнесете бомбата от тук, ако мога да попитам? В случай че ви дам достъп до нея, естествено.
Агент Б отговори, че би трябвало да е сравнително лесно, стига да не се забавят излишно. Сандъкът с бомбата можело да бъде адресиран до израелското Външно министерство в Йерусалим и още в базата да бъде снабден с документация, която да го класифицира като дипломатическа пратка. Дипломатическата поща се изпращала чрез посолството в Претория поне веднъж седмично и един по-голям сандък нямало да направи изключение. При условие че южноафриканското разузнаване не засилело мерките за сигурност и не отворело сандъка – а Номбеко и агентите имали основание да очакват това да се случи веднага щом истината за смъртта на инженера излезела наяве.
− Да, трябва специално да ви благодаря за тази мярка – каза Номбеко едновременно искрено и подвеждащо. – На кого от вас се падна честта?
− Това може би не е чак толкова важно – отвърна агент А, който беше извършил убийството. – Стореното – сторено, и знаем, че разбирате необходимостта от подобно действие, госпожице Номбеко.
Да, тя разбираше. Разбираше, че агентите току-що бяха паднали в капана й.
− Тогава как планирате да уредите безопасността на моя милост?
Те смятаха да скрият Номбеко в багажника на собствената си кола, където нямаше опасност да бъде намерена, ако мерките за сигурност не се променят. Израелската разузнавателна служба в „Пелиндаба“ неизменно е била извън всякакво подозрение през всичките години.
Вече на свобода оттатък базата, трябваше просто да отидат до храсталака, да извадят жената от багажника и да я застрелят в челото, слепоочието или тила, в зависимост от това каква съпротива им окажеше.
Малко тъжен сценарий, защото госпожица Номбеко беше в редица отношения забележителна жена, а и точно като агентите бе търпяла зле прикритото презрение на инженер Вестхойзен, основаващо се единствено на погрешното му схващане, че е представител на по-висша раса. Жалко за нея, ала в случая те трябваше да защитават по-важни ценности.
− Идеята ни е да ви измъкнем от тук в багажника – каза агент А, пропускайки да спомене какво щеше да последва.
− Звучи добре – рече Номбеко. – Но не е достатъчно.
И увери господа агентите, че не възнамерява да си мръдне и пръста в полза на интересите им, докато не получи от тях самолетен билет за Триполи.